Родителство / Тревогите на пола

Родилна радост

Напоследък в заинтересованите среди (на активни женки и бременни с бебета и гражданско участие едновременно) станаха много популярни  посещението у нас и текста на британската акушерка Трейси Купър. Тук можете да го видите на български в блогосферата, а тук вече e отразен и в мейнстрийм сайтовете , като темата мина и през радио. Като нищо междувременно се е явила и другаде, ако не с детайли, то поне с отзвук от силната неформална популярност, която придоби.

Съвсем няма да критикувам, дори напротив. Приемам, че всичко написано за сбърканата родилна практика у нас е факт и то безрадостен. От своя страна аз ще нахвърлям някои разсъждения за конструкциите на пола, към които тази реалност отвежда. Тук вече навлизаме в дълбоки води, почти околоплодни, в които плуват архетип и менталност, патриархат, първичност, контакт със себе си и маскулинизация на културата + какво ли още не. Т.е. предупредени сте…

Аз съм раждала*, и то естествено. Но и не съм. Като говоря по този повод, обикновено не ползвам израза “аз като раждах” или “аз я родих еди-колко-си кила” и т.н. Обикновено казвам, че детето “се е родило” и “когато се роди”, а не че “аз съм я родила”. Разбирате разликата – някак не се чувствам подлог в такова изречение. За мен половината работа я свърши природата, другата половина – екипът. Аз бях там. Станах свидетел на всичко. Дори участвах с малка епизодична роля, но изпълнението ми критиката вече не го помни… Не аз родих – детето се роди. Процесът е мощен, извън волевия контрол е, медицинската процедура също. Това съвсем не е оплакване от екипа или болницата. Напротив, аз бях доволна и благодарна, всичко беше ок, нямам травмиращи спомени и хорър историйка, на която да цъкаме с език.

Тогава? Изобщо и за миг не можех да си представя да не предам случващото се на екип, който да ме освободи от тази плашеща роля на раждаща жена. Още преди да дойде моментът, вътре в себе си не аз бях субектът на родилния акт – нещо, за което си дадох сметка доста по-късно. Дотук беше личната част, следват генерализациите, които обаче съвсем не са произволни. Както в много случаи в живота, така и тук практика и ползватели на практиката, институции и народ, обслужван от тях, са в синхрон и заедно поддържат модела. И да, каквото и да е криво, за него е “виновна” системата, лекарите и т.н., но в него не по-малко участват и споделят отговорността самите жени. Раждането и по-скоро преживяването му и участието в него е един от моментите на най-силна реализация на пола, от който много жени днес у нас се отказват доброволно. Този отказ започва със страха, отхвърлянето на идеята и дори несъзнаваното отвращение от мисълта, че детето ще излезе от гениталиите ни. Ако не вярвате, задайте точния въпрос на жените около вас: “От кое в раждането те е страх?”. Ще видите, че бабите и по-възрастните майки ги е било страх от болката. Днес обаче се бунтуваме срещу пътя навън. Това, че толкова жени доброволно избират коремна операция пред естествено раждане или просто сменят лекаря, докато точният за тях им го предложи сам, не се дължи на масово изфинване на тазовете и увеличаване на диоптрите. Ако все още не сте раждала – опитайте се да си го представите и ще видите сама от кое всъщност ви е страх.

Явлението наистина е доста ново. “Питайте бабите и по-възрастните майки” е буквално – питала съм тях, себе си и още жени и момичета. Възрастта разделя отговорите за страха от раждането по оста болка – път за излизане на бебето. Проблемът тук е, че това би бил логичен мъжки страх, приложим в контекста на мъжките гениталии. Предусещането на раждането като насилие върху половата телесност, е признак за маскулинизация на женската психика и по-специално на дълбоките й модели за символно припознаване на собственото тяло. И въпреки че “мъжко” и “женско” са дискурсивни и спорни, в контекста на раждащото тяло самият спор и дискурс добиват нови конкретни очертания. А те се въртят около символните интерпретации на същото това тяло, пречупени през властовата конструкция на Аз-а като субект. Е, този властови субект дори и в най-личен план, оказва се, е мъжки. Казано по-ясно, щом вземе живота си в ръце и стане социалния субект на себе си, момичето сякаш си слага една “мъжка” матрица, която засяга не толкова външния вид и вторичните полови белези, което е невъзможно по социални причини, а първичната полова природа. Формално патриархатът е отхвърлен или по—скоро социално, символното му насилие обаче се прокрадва в женската менталност и наказва еманципираните, и то по начин, който самият патриархат никога не е търсил: култивиране в несъзнаваната психика на завишени дози мъжественост. Или може би коренът не е в патриархата, а в комерсиализацията на живота, медиатизацията и стоковизацията на пола. Или пък в кръстоската между всичко това…

Отдръпването на жените у нас (не смея да говоря за другаде, защото нямам наблюдения) от преживяването на собствената роля в раждането води до загуба на непосредствено житейско познание и накърнява колективната душевност. Превръщането на новия живот в бизнес е само част от последствията. Без да са директно еднопосочно следствие от това, често срещаните липса на дълбинно чувство за собствена стойност, липса на уравновесеност и всеобхватна екзистенциална реализация, които неминуемо се отразяват и в психоменталните регистри на поколението, са все части от една и съща смислова верига. Неразбирането на собственото тяло, неумението за връзка с него и непълноценното му преживяване имат още много лица, повечето от които се коренят в психически постановки и много по-рядко са с чисто физиологичен корен. Сложете тук еректилната дисфункция в млада възраст, фригидността, понякога дори проблемите в лактацията… Социокултурният и лично-емоционалният корен се примесват в променливи дози, а моделите на пола са често непосредствено и безсъзнателно живени през тялото. Така те получават етикети “анатомия” и “физиология” и понякога дори определят медикаменти и оперативни намеси.

Популярните конструкции за ощетеност на жената заради биологичната й роля във възпроизводството артикулират доста кастриран възглед по темата. Освен мъки, родилните мъки носят осъществяване на личността, удовлетворение и родилна радост. Възпитаването на умение биологичните роли да се изпълняват мъдро и с уважение съм себе си, води до по-пълноценен живот. Другото, макар и да става част от ежедневната култура, съвсем не може да се нарече цивилизовано.

 

* текстът е отразява опита от едно раждане. По-късно този опит се удвои, като затвърди мнението ми за всичко написано тук. Изборът за второто ми раждане, след вече добития опит, изключи всички намеси, целящи ускоряване, както и анестезията, залагайки на свободно движение и дълбоко дишане. Подчертавам, че не са били налице и никакви медицински показания за по-голяма медицинска намеса.

3 thoughts on “Родилна радост

  1. Чудесно написано! След моето раждане и аз стигнах до същите изводи. Много се радвам, че има и други жени, които да обмислят и осмислят това, което им се случва и да забелязват големите явления по малките индикации.
    Знаеш ли също какво си мисля за онези хорър историйки на жени, които не получили разкритие и се наложило спешно секцио, та преживели “и двете раждания” (въпреки, че за мен секциото не е коректно да се нарича раждане, а изваждане). Ами мисля си, че точно този страх, за който говориш, им е попречил да се отворят. Защото това е ролята на майката при едно естествено раждане – да се разтвори, за да се роди бебето. Тя не го ражда, тя не е нужно да прави нищо. Тази роля, обаче, изисква да изпуснеш контрола, да се довериш на природата и на тялото си. Две неща, които в нашето общество идиотски и вманиачено искаме да контролираме и да ги моделираме по наши си прищевки. Струва ми се, че контролната болест има своите корени в желанието за подчиняване на света около нас (също мъжко по природа). Това е обратната страна на факта, че мъжете не мога да създадат ако не контролират. Т.е. точно както казваш, много жени са усвоили мъжки тип подсъзнателност.
    Преди да родя, също така, случайно ми попадна някакъв съвет на някаква “знатна” софийска майка към бременната й дъщеря – да извадят бебето със секцио и да не кърми, за да не си развали тялото. От тук да добавим и още една причина – страхът от социалните последици на себерализацията като жена по начина, по който природата ни е научила. А после пък и голямото разочарование, че животът с бебе и дете не изглежда като в рекламите и списанията.

    1. Много интересна мисъл за разтварянето. Ако решиш да я опишеш в цял текст, може да я публикуваш тук като 2-ра част на темата!

Leave a Reply to kaletto1 Cancel reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *