Силата на веруюто „аз съм себе си” беше видима вече от доста време в целия публичен портрет, който първата дама Десислава Радева си изгражда. Скритото убеждение, че това е достатъчно за ролята, която изпълнява сега, се разкриваше от множество жестове във Фейсбук профила ѝ. Самата тя обезсмисли анализа, с който можехме опосредствано да го извлечем от делата й в социалната мрежа, като го заяви в прав текст в интервю. Части от отговорите й бяха публикувани и в различни сайтове.
Да се превърнеш за една нощ от относително обикновена жена в президентша на Републиката е драматична промяна в статуса. Но неуместното в България по правило не е рожба на неувереност. И в този случай многото Фейсбук статуси го потвърждават. Социалното присъствие в мрежата под същото мото „аз съм себе си” е от известно време на особена почит. С увереността, че това е достатъчно г-жа Радева бързо се превърна в един от гласовете на специфичната поп-фолк-фейсбук-публичност, на която се радваме днес. Самият музикален жанр е обобщил този подход с вечните фрази „и се провикна на микрофона” или „не сме безгрешни, но сме истински”. Г-жа Радева далеч не е единственият пример в тази посока, но категорично има място в учебниците.
Какво ни казват казаното в мрежата и начинът на казване – съзнателният автопортрет, предложен на публиката от първо лице?
За начало нека видим общата рамка на нещата: Публично достъпен личен акаунт със закачливото заглавие Dessy Radeva, гарниран с профилна снимка с излъчването на театрална самоинсценировка. На кадъра първата дама прилича повече на Катето Евро, отколкото на себе си. Ако публичното битие на г-жа Радева, предхождащо ролята на президентша, наистина беше актьорско, Dessy+тази фотография биха били неформални по един инакомислещ начин. Би могло да навява ъндърграунд и независимост, неподвластност на остарели канони. В реалната последователност на житейски роли обаче положението избива в посока тъкмо „не сме безгрешни, но сме истински”.
Профилът не е на обществена личност, но е обществено достояние, което пък е личен избор, направен чрез настройките на Фейсбук. Посланията в него са видимо мислени за широка публика и с изчерпателното си многословие съчетават дистанциране от формалната роля с поласканост от попадането в нея. Именно това е логиката, която почва от „Не съм първа дама… Съпругата на президента съм.” и завършва в подканата на прайда да се раздават информационни листовки по тема СПИН, „за да е по-смислено за всички, някак”.
За знаково може да се приеме и в кои публични дебати и в диалог с кои други говорители влиза г-жа Радева. Жълти обвинения от типа, че командвала майсторите при ремонта например, макар и неприятни, трябва да бъдат ако не подминавани, то обговаряни доста по-постно и от висота. Воденето на диалог като с равен следва да е запазено за равните, а дребнотемието – да бъде избутвано чрез лаконично формулирано великодушие. Ама защо да „трябва”, би казал някой… Въпрос на преценка е, разбира се.
Като подходящи за статуса „първа дама” поводи за Фейсбук статус може да приемем празниците, които Десислава Радева е избрала да обговори, както и присъстващите изказвания и снимки по повод културни и спортни събития. Драматично изключение тук представлява изборът за изказване по тема София Прайд. Самият жест – решението да се направи това изказване – може да се чете като заявка за смелост: Не се плаша от конфликтни теми, имам мнение по тях. Само по себе си това не е лошо. Изказването обаче навява едно пресилено доверие в собственото мнение, убеденост в собствената модерност и запознатост. Грешката тук възниква предимно заради съдържанието на написаното.
Именно съдържанието е и венецът на скритите смисли в публичната комуникация след основните характеристики на профила и избора на теми и моменти. Думи и кадри, които навремето биха били папарашко попадение, днес са лична визитка във Фейсбук.
Г-жа Радева изглежда представително и пише грамотно. Дали обаче това е основателна причина да ни гледа от снимка с кожено яке и кръстче-чокър?Дали същото е основателна причина да се упражнява в къс разказ, почвайки от шестгодишния си котарак и котешкия СПИН, минавайки през хомосексуалните и пенсионерите и свършвайки с апломб в прайда и всеобщото благо. Съвсем не, разбира се. Основателната причина, същинската мотивация за такива себеразголвания е в убеждението, че с твоята индивидуалност и гледна точка имаш какво да дадеш на света, без оглед на институционалната ти роля. Или, както по-просто казахме по-горе, че е достатъчно да бъдеш себе си – каквото дойде на сърце, отива на клавиатурата. В това най-вече се съдържа убеждението, че не се налага да се стараеш повече, че си спасен от дискомфорта на усилието да ставаш по-добър. Нещо, което със своята масовост е фундаментален проблем за развитието на обществото у нас.
В съдържателен план статусите, от които може да се изведе смислов пласт, говорят за консерватизъм, парадоксално осмислян като напредничавост – явно част от бъденето себе си. Поздравът за осми март, макар и със стихове от Блага Димитрова, минава през физиологичен прочит на жената и подчертаването на важността й за мъжа. Постът от името на първата дама обаче е жест с политическа конотация. Женското, живяно на терена на тялото и поставено в публичен контекст като подкрепа за мъжа, е есенцията на този сблъсък между консерватизъм и актуалност. Традицията, нали, е вечно актуална…
Още по-директно същата заявка се прави със „закачката”, че само у нас на 31.10 може да си легнеш с вещица, а на 01.11 да се събудиш с будителка. Добре, че не е нахвърляна и онази патриархална мъдрост за ролята на жената в различните стаи от жилището. Замисленото като нетрадиционно и модерно е всъщност старомодно като схващане и нетипично за контекста заради препратките към тялото. А традиционната дума за всичко това е „просташко”. Същото разминаване между претенция и съдържание важи за поста по повод прайда: Раздразнението от публично заявената хомосексуалност е инсценирано като убеждение, че правата са равни за всички.
Неотдавна съпругът на първата дама каза, че щом ГЕРБ искали война, щели да я получат. А беше толкова лесно да каже, че може и да искат война, но няма да я получат. После същият съпруг каза, че будителят не е интелектуалец по европейски образец. Акцентирам върху ролята му на съпруг, а не на президент, защото несъответстващите на очакваната висота изказвания на дамата и кавалера от първата двойка се осмислят взаимно, предлагайки си контекст. Мъжът има ищах за битка, ако не друго поне на думи и не се губи в мекушаво интелектуалство. Жената е пазителка на изконните битови ценности, винаги готова е да направи и забележка, и закачка. Всеки, тоест, си е на мястото. Ако двамата също бяха забелязали, че то е най-отпред на държавата, за да съобразят тона, щеше да е чудесно.
Така всички сме призовани да бъдем себе си, каквито сме, а това значи не какви да е, а такива, като описаните. Ето защо „да бъдеш себе си” не е достатъчно, когато заставаш начело. Нужно е да се стремиш да бъдеш повече, да упорстваш в достигането на висотата, която ролята изисква.