Поезия

Често изглежда, че поезията е описание на вътрешни състояния. В действителност обаче поезията е по-скоро като натюрморт. Гледаш и пресъздаваш на белия лист видяното. Изцяло се базира на впечатления и е невъзможна без тях. Полезно е да се чете поезия, защото човек започва да разпознава по-добре някои от нещата, които вижда. Пример:

дай ми един от ония партийни куфари да купа на пет п*тки миникупъри

Веднъж разпознато, после не може да бъде сбъркано – виждаш тоя лирически аз някъде в живота и си казваш “опаааа, тебе те познавам”. Или култовото “тлъсти бабички в хавлии топлят гънки като змии” – може ли да ти хрумне, ако не е пред очите?! Още примери:

О, Меги, Меги! Като хала ти никога не си летяла.

Дори когато беше млада, не смееше да скочиш вада.

Тип темперамент…тук става дума за кобила, но чертите на живота са универсални. Ще разпознаем този нрав и в кучета, и в хора. Можем да си послужим с такова разпознаване и при по-комплексни житейски истини:

Свинята мисли кочината си за храм,
за Дева себе си,
Исус е нерезът.
И ако ти не коленичиш да се молиш там –
ще бъдеш обвинен във ерес.

Мдаааа, всеки намира начин да счита себе си за прав, ноу метър уот.

Та така, без оглед на това дали ще бъде Ицо Хазарта, Светльо Витков, Робърт Бърнс или Стефан Цанев, позлването на поезия е препоръчително. Освен това винаги може да се блесне като “умен”, “учен”, “културен”, “романтичен”, “интересен” или нещо друго в зависимост от конкретната ситуация….. Самото това е описано от Пушкин:

Ний учили сме малко много

по нещичко в далечен час.

Възпитани сме, слава Богу,

та лесно се блести у нас.