В края на миналата година ме уведомиха, че есето ми Какво е добър живот и как да го постигнем? е на 10то място в конкурса на Гьоте Институт и Панорама, за който го бях подала. То, оказа се, дели това почетно място с още един текст, за което аз се пошегувах, че съм 11та от 10 възможни.
Тъй като текстовте след 5ия не подлежат на публикуване от организаторите, аз ви пожелавам през 2016 да живеете добрия живот според публикуваното тук:
Какво е добър живот и какво би трябвало да направиш, за да го постигнеш?
Често доброто и хубавото се възпиремат като абсолютни величини. Това е добре, това – не; едното е хубаво, другото не е. В действителност обаче доброто, а по неизбежност и добрият живот, са относителни понятия. Изпълват се със съдържание само в плана на сравнението.
Например: С моето семейство (ние сме мъж, жена и дете*) обитаваме двустаен апартамент и паркираме по тротоарите около блока десетгодишния ни автомобил. Някой състоятелен човек, който има къща с гараж, би казал – мизерия, даже нямат стая за всеки и всичките са с една баня….не искам да знам какво е сутрин! И това ми било хубав квартал – изпочупени плочки, не можеш да минеш пеша, навсякъде коли, места за парикиране – няма. Обитателите от някоя фавела обаче биха казали друго: в блок са, сметките са винаги платени…близо са до парк, карат и кола – явно имат някакъв гръб, това как да го нарпавя аз сам!? Баща ти трябва да е имал преди тебе…
Сега в България влизат доста чужденци. Всички те търсят по-добър живот. И без да знаят носят сравнението – по-добър живот. По-добър от този, който са живяли….или по-добър от този, който България предлага, по-хубаво е в Германия. Винаги има и по-добра възможност. Наскоро аз пък имах възможност да се запозная с един от тези хора. Нека го наречем Ахмед.
Според него месеците в България са сред най-хубавите моменти в живота му изобщо. Как така? Това са месеци в български бежански лагер….звучи гадно. Е, всеки, който е отсядал в българска хижа знае какво е „гадно”. Ето че в бежанския лагер е по-добре. Там има и някакво доброволческо училище, покрай което сноват сумати хора – представители на НПО-та, българи, западняци, момичета, момчета, все млади. Разбира се има и още много бежанци – мъже, жени, деца…доста деца. Покрай цялата тази шарения същият Ахмед се отказва от депресивното лежане в стаята си на леглото, което вече е намразил и започва да участва: Да се кара на децата, когато са шумни и пречат на учителката по английски или рисуване; да ги гушка, когато са тъжни; да превежда на тоз-оня; да контактува с разните там бели западни пришълци и български доброволци. И някъде между бързането за статут + полет и бягането от войната става част от една въобразена общност, опознава един град и заобичва един свят, който вероятно дори не съществува извън сърцата на участниците. И ето така живее тези месеци от живота си, които определя като най-хубави и най-интересни.
Чудото на живота е, че никога не спира. Дори когато нападнат родното ти място с фосфор и пропаганда – и да ти се иска животът да спре – няма как. Когато бягаш през границите – не спира. Когато се разминаваш по улиците с хора, които бързат, защото голямото жилище и новата им кола се откупуват с корпоративно време, което се откупува с лично време – животът пак не спира. Може дори да бърза повече от бързащите и да ги надбяга. И докато не-бързащите чакат, защото шансът може и да им се усмихне – те не са от богато потекло; какво да правят освен да чакат шанса! И тогава животът не спира, пак си тече и тече.
Кой е добрият живот….всеки вид ежедневие може да се разбие до точките на битовото си неудовлетворение. Всеки вид живот може да бъде деконструиран до несъвсемсъзнаелен и живянпочуждиправила. Но добрата новина е, че и всеки вид живот може да бъде пълният, хубавият живот. Външните му белези и маркерите, през които го разпознаваме, почти не играят роля. Животът, котйо ни кара, да го заобичаме, докато тече, по средата на който осъзнаваме колко силно участваме – това е добрият живот. Останалото са опаковките на живота.
*бяхме тогава, сега сме мъж, жена и две деца