Социална иновация и социално предприемачество са словосъчетания, които напоследък станаха често срещани. И това не е лошо, развиваме се, от такива неща има нужда, т.е. нека си има понятия. Самите понятия обаче не вървят с ръководство на потребителя, затова се замислих кога и защо мога да ги ползвам адекватно и точно какво стои зад тях.
За първи път чух за социална иновация по повод извеждането на деца от институции и настаняването им в приемни семейства. Апелът беше нещо от рода на: Ако се готвите да дадете 1000 лв. за телефон, проверявате доколко е върхът на техниката и да не би още утре да е остарял, вместо след осем-десет месеца, както си му е редът; така че ако решите да дарявате за някоя кауза, поинтересувайте се дали всъщност тя не подкрепя остаряла социална практика. Например, дайте пари за обучение и подкрепа на приемни семейства, вместо за ремонтиране на материалната база на институция. В противен случай се оказва, че въпреки добрите си намерения, подкрепяте нещо, което функционира по-зле и създава по-лоши резултати в сравнение с новата практика. С това онагледяване понятието “социална иновация” веднага ми се изясни. Старите подходи към социалните проблеми трябва да отпадат един по един, новите трябва да се популяризират и да постигнат проникване в обществото. За всичко това е нужна воля и нагласа в държавата и общините, но също така и широко разбиране и съгласие по темата в ежедневната култура на различни кръгове хора, за което пък помагат медиите. Тук може да сложим например нови правила в уличното движение, новости в училищното образование, различни явления от спектъра на така наречената икономика на споделянето, формите на граждански натиск и прочее.
На следващото ниво нещата минават чрез социалното предприемачество. След като социалната иновация бъде изобретена, тя следва да бъде приложена. Или поне така работи моделът на, да кажем, потребителската електроника: от измислянето до поточната линия пътят е максимално скъсен, а докато някои хора дори разберат и се поинтересуват какво е новото възможно нещо, то е вече е достъпно и мобилният им оператор агресивно им го предлага. Това обаче не се получава и никога няма да се получи по отношение на социалните проблеми. Най-вече защото от решаване на социални проблеми не се печели, или поне не днес-утре, или поне не печелят хората, които към днешна дата разполагат с ресурса, необходим за работа по разрешаването на тези проблеми. И тук не става дума толкова за зло или нисък морал, става дума за естествени явления в обществата и техните най-нормални следствия: пазене на структурата на пазара и работната сила, фокусиране върху непосредствените ползи и т.н. Без оглед на това колко хъба, акселератора и пре-инкубатора за социални иновации ще възникнат, за да учат децата от най-бедните и стигматизирани общности у нас, НПО-та или правителствени агенции ще трябва да отделят пари и много компетентност; в държави, в които електрификацията или водоснабдяването са проблем, отново вашата социално предприемчива идея ще трябва да тръгне по трънливия път на набирането на средства, за да докара тока и водата до пущинаците. Защото, дори и след 50 години това, че сте прокарали идеята си да е направило някой район по-богат и да е включило в пазара още няколко хиляди души, през тези години трябва да се влагат пари. Същевременно идеята на предприемачеството е да се правят пари, нали така?! И то ако не веднага, то поне в обозрими срокове. Да не забравяме, че хората от споменатите хабитати често участват в различни форми на съвременно робство, чиято недосегаемост се пази с автомати/полиция/обществени зависимости плюс закони и изконни убеждения, срещу които предприемаческите подходи изглеждат смехотворно.
Все пак и у нас, и в чужбина съществуват редица успешни организации, които могат да се дадат като пример за “социално предприемачество”, т.е. такива, които отговарят на критерия да развиват определени социални пътеки, да подпомагат институции или частни лица, да разработват социално иновативни подходи не с конкретна стока, а с обществени практики, бидейки печеливши с тази си дейност. Самата същност на социалното предприемачество е да печелиш, създавайки позитивно социално въздействие. Тънката граница е там, че често този род икономичестки субекти мимикрират като фондации, че често набират средства под формата на дарения и други безвъзмездни форми на финансиране и извън този модел жизнеспособността им на чист бизнес принцип е подвъпросна. От друга страна много образователни и друг род подобни услуги, каквито често са печеливш бизнес, могат да се нарекат просто предприемачество, без “социално”… В крайна сметка и бутилираната вода е социална потребност, но никому не хрумва да нарече бизнеса с нея “социален” или пък курсовете по английски за деца – безспорно обществена нужда и едно съвременно добро, но отново срещу между 700 и 1000 лева на учебна година, т.е. обикновено предприемачество.
Темата за противопоставянето на бизнеса – който генерира парите – и НПО-то – което ги влага обратно в обществото е разгледана от интересен ъгъл в това TED видео: с историческата перспектива на възникването на съвременната благотворителност и ограниченията, които стоят пред НПО-тата за това сами да изкарват пари чрез различни инвестиции с цел да разширят мащаба на дейността си. Това дава по-ясна картина на отношенията for-profit – non-profit сектори, като ги поставя в общ контекст. Парадоксът идва оттам, че non-profit-а се бори за пазарен дял с for-profit-а, както на пазара на труда, така и на терена на парите, похарчени от потребители и компании за друг род стоки и услуги (“да си купя или да даря?”, например). “Социално предприемачество” е оксиморон, който трябва да ни накара да възприемем като нещо по-престижно дейностите под шапката на доскорошната “благотворителност”. Fundraising не е просто искане на пари за каузи, посветени на нуждаещите се, а е същото умение, като да си в бизнеса, само че омекотено от това за какво се изразходва изкараното. Така идеята за социално предприемачество се оказва де-факто част от неолибералната митология, която се опитва да ни даде поредното доказателство, че всичко е постижимо по пътя на предприемачеството и участието в пазара. В същата тази митология самият пазар е мислен като терена, на който се проявяват и удовлетворяват потребностите, каквито и да били те. Основните принципи на работа на non-profit сектора тревожно много приличат на принципите на работа в бизнеса – най-голямата задача твърде често е центрирана не в предмета на дейност, а в изкарването на пари и добрата отчетност пред донорите/акционерите.
Казвам всичко това, не за да омаловажавам работата на НПО-сектора или да се връщам към остарялото до неадекватност разбиране, че фондациите трябва да са бедни и гладни, иначе не са “добри”. Моделът “социалното предприемачество” е не само евфемизъм за работата в полза на обществото, той завърта още веднъж спиралата на неолибералния дискурс и затваря кръга на финансовата аргументация по теми, с които никога няма да се справим, докато се опитваме да ги остойностим в пари. Да, за държавата и всички нас е по-скъпо да има неграмотни хора, които се размножават и получават помощи за това. Би било супер, ако те бяха грамотни и се размножаваха като такива, чрез което в бъдеще биха генерирали, а не доили БВП. Да останат неинтегрирани бежанци, подслонени в центрове, където ги хранят и поят е също по-скъпо, отколкото всички те да работят и да плащат данъци у нас. Но тези факти не водят до повече приемане, интеграция или дори до смислени усилия по съответните теми. Макар и да звучи като сравнение “на посоки”: нито една жена не е успяла да кърми, изхождайки от мотивацията “много по-евтино е в сравнение с адаптираното мляко”, докато милиони го правят ежедневно със съвсем друга мотивация. Моят извод по темата, основан на тези размисли, е, че разлики за нечий частен живот, временни подобрения и отделни късметлии-бенефициенти, са сред логичните следствия на описания модел за справяне със социални нужди и проблеми. Да се ограмотиш с помощта на компетентна организация, да направиш по-голямо или по-малко НПО, да подкрепиш нечий живот и талант – това е и си остава не само легитимно, но и благородно занимание, с което вече и у нас можеш да изкарваш смислена прехрана. Системна промяна и масов фокус върху справянето със социални нужди обаче не може да се постигне чрез описаното социално предприемачество. Помислете си каква би могла да бъде следващата стъпка по този път…соцаилни корпорации с централи-небостъргачи в Ню Йорк и Токио и глобален отпечатък върху световната несправедливост?! Малко е като “дървен камък”, нали.