Наскоро прочетох поредния текст, в който авторката се жалваше за окаяната женска участ да бременееш, раждаш и кърмиш. И пак си казах „оооо, стига бе, 2016-та сме, това още ли е актуално”, а после се замислих, че всъщност в наши дни има причини подобни гледища да стават все по-актуални: Индивидуализмът, концепциите за контрол над собствения живот, (свръх)ценността на правото на избор – все относителни новости в исторически план. Много често, когато оплакват тази нeсправедливост на женския живот, автор(к)ите посочват свободата на мъжете да ходят насам-натам, да работят, да пият и ядат каквото поискат, да пушат…. на „да се дрогират” не съм попадала, ама сигурно някои и за това жалят. За всичко изброено набързо ще изтъкна, че изцяло се определя от майката, а не от бебето, особено ако отглеждате обикновено здраво дете. Конците дърпа майката, както за социалния живот, така и за менюто и питиетата, в които, да, понякога има нужда от корекции и напасване, но не и от тотално въздържание.
Истински тревожното за мен, и това, което минира самата философия за равнопоставеност на половете, е фактът, че има жени, осмислящи пола си като природна онеправданост. А позоваването на „доказателства” от анатомията и физиологията е просто нелепо. Менструацията създава някои дискомфорти, несъмнено, но какво да кажем за произволните ерекции по кое да е време през денонощието, появяващи се без оглед на някакъв сексуален контакт. Последното, което те будят, ще да е чувство на комфорт, но не съществува мъжки навик за оплакване от неуместни или ненужни ерекции, нали така?! И не казвайте „ама то е друго”, защото съвсем не е: това са просто непоканените телесни прояви на пола, които и в двата примера получават дискурсивни интерпретации – противоположни: Мъжествената проява принципно се схваща като доказателство за биологична пригодност, а женствената, която иначе също е такава (наличието на менструация означава, че е имало овулация) бива мислена като слабост на женското тяло.
Важно е да направим разграничението: не природата онеправдава, онеправдава обществото. Концепциите за престиж и статут са социално и психично изобретение, докато ключовата дума на природата е „равновесие”. Но възможно ли е едно същество, което схваща себе си като онеправдано, да бъде равноправно? В частен случай вероятно да, по правило съвсем не. Докато мантрата за горките жени, които природата ги е ощетила, се повтаря и повтаря, социалната конструкция на пола ще бъде белязана от тази женска слабост – да си прецакан по природа. Идеята в равните права на половете съвсем не е в това жените да бъдат компенсирани за природната онеправданост: Ти така и така си прецакана, вземи този отпуск по майчинство поне… На подобен конструкт можем да противопоставим тезата, че докато се случва едно от най-важните, драматични и променящи живота явления – появата на дете – мъжът е само страничен наблюдател и следователно онеправданият е той. Това обаче също е някак пресилено. Опознаването на тялото и умението да живеем в него обезсмисля такива твърдения, а липсата на това умение над определена степен говори за психоаналитична ситуация и нужда да си обърнем повече внимание. Не става дума за това дали ще имаме деца – едно решение, което далеч надхвърля самото тяло, а за това дали имаме вътрешна съпротива към ролята, която природата ни е дала във възпроизводството.
Отвъд психологията, философската страна на този въпрос е за заедността и неприкосновеността. На човека, свикнал на базови права и самостоятелност, може и да се стори абсурдно, но тялото принадлежи толкова на нас самите, колкото и на „природата” като абстрактен референт. Да, ние можем да направим целенасочено и по собствен избор какво ли не с телата си, но броят неволеви, независещи от нас и неконтролируеми прояви, които ни се поднасят, са многократно повече и по-разнообразни. За природата тялото не е и никога не е било неприкосновено. Ето тук идва сблъсъкът с индивидуализма на нашата съвременност. Чувството за свръхценност на собствения светоглед, както и за априорно право да разполагаме с тотален избор относно себе си, са измамни и нереалистични нагласи, съпоставени с ролята на природата. А мъжкото започва да изглежда някак по-облагодетелствано по природа точно в контекста на всичко посочено, защото бременността, раждането и кърменето очевидно намаляват драматично неприкосновеността на телата и живота ни като цяло.
Независимо от всички промени в постмодерните жизнени и родителски стилове, те – бременността, раждането и кърменето – представляват абсолютната заедност. Няма да я възхвалявам, да казвам как няма по-хубаво нещо или да твърдя, че тя носи някаква нормативност и нормалност, въпреки че последната част е възможно да е вярна. Бунтът срещу тази заедност и готовността на някои жени да я заменят за колегите в офиса/пушенето на цигари/яденето на боб/ходенето на фризьор и т.н. относително повърхностни алтернативи оставя едно съмнение, че съвременността ни прави трудно приспособими към същинска заедност. Като под „заедност” тук нямам предвид социален контакт или каква да е форма на свързаност, която може да се преустановява със затваряне на входната врата, а имам предвид дълбока връзка и съвместност на живота, която минава през тялото и ежедневието, без да се ограничава само до мъглявото сърце. И да, по темата за отчуждението се е изписало твърде много, но когато то се смеси с интерпретациите на пола и отношението ни към възпроизводството, значи неусетно сме прекрачили още една граница. Представените тук разсъждения са вероятно сурови в творческо отношение, но по-важното е, че са фактически валидни и обобщението им дава картина относно възгледа “прецакани по природа”. Сравнявайки половете във възпроизводството, за облагодетелствани минават мъжете, защото стават родители, запазвайки по-високо ниво на неприкосновеност. Същевременно, съвсем логично, жените, отнасяйки цялата нужна за създаване на поколение заедност, често са мислени като прецакани.
Е, да се замислим пак. След като сме го видели и така представено, бихме ли казали някога на детето си “аз бях прецакана” ….че бях толкова заедно с теб?! Доста по-здравословно е да живеем не-прецакани, обръщайки липсата на неприкосновеност в наличие на заедност. Съвсем възможно е да успеем, без дори да почнем да казваме “ние вече акаме в гърне” (цялото “ние”-говорене е ясен показател за преживяването на Аз-а точно като групов субект от майка и дете). Разбира се, правото на алергия към този език също е свещено, а той сам по себе си съвсем не е задължителен елемент от свързаността. Докъде и как ще пуснем моста, как ще го проявим в речта и действията си, зависи от нас самите. Важното е да осъзнаем, че телата на двата пола по природа имат способности, а не статути.