Сигурно чухте поредните мнения, че живеем в компютърна симулация

‏Това, че нашата непосредствено достъпна реалност е само фасадата на нещо отвъд, е идея, стара колкото човека. Елън Мъск подозира, че е компютърна симулация, както я рисуват и различни сюжети като „Матрицата” и „13тия етаж”. „Западен свят” пък показва как смесваш до неузнаваемост реалността, симулирана чрез физически заместители, с тази реалност, в която живеем по природа. А различни математици, физици и други учени публично са споделяли мнението, че нямаме как да докажем дали нашата реалност не е симулирана, търсейки научно доказателство.

Да, идеите за компютърно симулирания свят очевидно няма как да са по-стари от компютъра като основа за симулацията, но измислянето на действителността като фасада е повече от древно и казвам това пак, защото в него е есенцията на този пост. В хода на историческите епохи усещането за „нещо повече” и „нещо отвъд” постоянства в психиката така, както нуждата от протеини и въглехидрати постоянства в тялото. Дали ще кажем, че видимият свят е „мая”(примката на сетивния свят в индийската традиция), че реалността на бог е по-висша от нашата или че светът ни е компютърна симулация, това са различни артикулации на една и съща идея: че сетивно възприеманата реалност не изчерпва реалността изобщо. Различните представяния на тази идея кореспондират на когнитивния код на времето и мястото, към което принадлежат, но структурата им е обща. Във всеки случай реалността от по-висш порядък поражда нашия свят и той е в подчинена позиция спрямо нея. Освен това тя не е достъпна по същия сетивен начин, по който са достъпни нещата около нас; по силата на физичните закони ние не можем да присъстваме тялом „там”. Същевременно обаче сме способни да заподозрем, да почувстваме и прозрем тази друга страна на битието, наш първоизточник, който би обяснил самите нас като феномен.

Има нещо омерзително в това, че в наши дни е по-легитимно да предположиш публично съществуването на компютърна симулация, чийто продукт сме и ние, но не и да говориш за духовните измерения на битието.  Тъй като духовното като такова не е сетивно достъпно, всеки възможен език, на който да се говори за него, е символичен, метафоричен и иносказателен. Идеите, че Вселената е еманирана чрез един или друг способ от някое божество или от абстрактна аморфна воля, трябва да се четат символно, а не буквално, за да оценим познавателната им стойност. От друга страна, езикът на граничната наука, на квантовите изследвания, Мултивселената, тъмната енергия и материя или триизмерната реалност като холограма е не по-малко иносказателен…. Например идеята, че един Аз, същият като моя, съществува на още места и осъществява друг мой възможен жизнен път, е не по-малко опростенческо феноменологично обяснение на математически изведената идея за Мултивселена от коя да е история за слонове и костенурки, поддържащи мирозданието. Езикът, на който говорим за абсолютната реалност, по неизбежност компрометира абсолютното, ползвайки конкретиката на думите и представите.

Наскоро ми попадна броят на L’europeo, посветен на космоса, и по-специално интервюто в него на познатия с красноречието си доктор Николай Михайлов. Произходът и възникването на Вселената, казва в него докторът, е метафизичен въпрос, ако и в момента с него да се занимава физиката. Разбира се, тя е съвсем логичната дисциплина, която да поеме това търсене днес, но нейната космогония често води до почти религиозна вяра в силата и проникновението й. По-подробно този феномен на религиозна вяра в науката е коментиран тук в текста „Когато науката действа като религия”. Нека поясня, аз нямам генерални съмнения в съвременните изследвания за възникването на Вселената или природата на микросвета. Но в тези изследвания въпросът „защо?” остава и ще остава толкова забулен, колкото е бил винаги, а въпросът „как” се изяснява само донякъде.

Нуждата на човешкия свят от висша действителност може да изглежда приспана на фона на природонаучните открития, но съвсем не е отпаднала. Приспано е по-скоро осъзнаването на тази нужда: В какофонията на ню-ейдж-модите има повече лайфстайл, отколкото вяра, а традиционната религиозност е в небивал, но справедлив упадък. Така иманентната доза магичност на битието, която увенчава живата материя от архаичния човек насам, се насочва към научно-техническия прогрес в опит да се добере до измеренията на висшето. И като резултат от всичко това будните умове на изкуството и науката днес припознават компютърната симулация като възможен източник на незаглъхващото усещане за „нещо повече” в реалността.

Съвсем резонно може да заемем позата на по-изтънченото съзнание и да ги обявим за технократски наивници, но те вероятно не грешат. Точно така, както шаманът не греши в посещенията си в света на духовете, слизането на долната земя и полета си с орлите. Или както бог е любов, а Шива има нужда от Шакти, за да се създаде земният свят. Всяка духовност се опира на конкретна символна система, за да достига до умовете, това е неизбежно. А все пак, кой от тези сценарии на духовното е истинският – и всички, и никой. Кои ли същества са създали симулацията? Дали и те са симулирани? Като тях ли искаме да бъдем или по-велики? Винаги, за всяка система от понятия и представи, описващи висшата реалност, е важно да не се вторачваме в конкретиката на символите, а да я ползваме като мост към идеята. Нейната крайна цел е да ни трансцендира: Оттук към по-висшето ниво, защото душата така и така идва оттам. Тоест, сама умее да създава симулации, а освен това е образ и подобие божие и се върти в цикъла на Самсара. Излизайки от конкретните символни системи, тя е феномен, който свързва тук и сега с онова нещо повече, което човечеството от зората си нарича по различни начини. Именно затова тя знае за него, усеща го и го търси. И само в най-материалистичния миг на вида ни нашето по-висше реално е компютърна симулация на напреднали техно-същества. Иначе смисълът на този образ си е все същият, какъвто е бил и в разказите на пещерния човек.