Аз искам, ти даваш; аз съм ян, ти си ин; аз съм шефът, ти си кефът.
Толкова е просто и логично – сексът върти света, мъжът е лъвът, жената е трофеят. Както знаем от живота, а и от известното клише, във всичко става въпрос за секс, а в секса – за власт.
Но въпросът за секса и властта е малко като този за кокошката и яйцето. Субектът на желанието е и субектът на властта… или обратното.
В традиционните си трактовки женската сексуалност е парадоксална. Като такава собствено според тях тя не съществува, тъй като сексуалност е тъждествено на мъжественост. Ноооо изведнъж добива чувствена плът под неотложния напор на същата мъжественост, която трябва да бъде доказана и оправдана. Без удоволствието на жената превъзхождащата мъжка сексуалност увисва в безсмислие и самодостатъчност. И така женският нагон възниква сякаш по волята и нуждата на същото светоусещане, което го отрича.
На посоки, с повод и без повод, под формата на масово мнение и безвъпросна истина може да чуете, че мъжкият е по природа по-сексуалният пол. Ако говорим за това в какво средният мъж превъзхожда средната жена в секса, то отговорът ще да се намира в броя възможни еякулации за даден времеви интервал. Средно несъмнено е така. Това обаче е съмнителна гордост, имайки предвид потенциала на заека, мишока и други респектиращи бозайници.
Какво всъщност значи това „по-сексуален”? Никой никога не го е дефинирал, но защо ли да не се придъвква в неясен вид, така е неоспоримо. Потенциалните критерии обаче са много, ако решим, че е нужно да го мерим. Като например вече споменатите брой възможни свършвания, но още: Възможно времетраене на един акт; възможен брой партньори за определен времеви интервал/един акт; възможност за продължаване на акта след оргазъм и сливане на актове; множествени оргазми и т.н. И тук все още говорим за количествени измерители и изобщо не намесваме практики и фантазии. Как се отчита количество потребност или добито удоволствие и по първо, второ и трето качество ли се степенува, остава загадка. Както повечето подобни митове и „по-сексуалният пол” се легитимира чрез няколко, повтаряни до съсухряне, опорни точки:
Локумите около еволюцията са специфични разсъждения по темата, които биват наукообразно напластени върху стереотипите за жените и мъжете. Ловци и гени, ресурсът, вложен от жената във възпроизводство спрямо този, вложен от мъжа и т.н. посоки са сред по-сексуалният евъргрийн. Сами по себе си всички те са верни. Еднопосочното им обвързване с либидото обаче е повече от проблематично, най-малкото защото в човешкия свят сексът не е и никога не е бил само за размножаване.
Досадата около хормоните е още по-значима в цялостната картина, защото тя е основен аргумент за доказване на женска непригодност в по-широк контекст. Ако някой е притеснен от отхвърляне и лошо отношение или от конкуренцията с жена за работно място, стипендия или пък просто защото страх лозе пази, винаги е удачно да напомни за хормоните. И тук идва връзката между тази и предната точка, защото хормоните на жената са чудо на еволюцията. Именно техният ритъм позволява на вида ни да се размножава по всяко време, без да сме обвързани с размножителен сезон. В по-нови времена това е и основата на семейното планиране. Отново, макар и доказано да влияят на психичния тонус, хормоните не предопределят съдържанията на либидото. Отпечатъкът им е непреодолим само при наличие на патология, която пък не е прерогатив на един от половете.
Консерватизмът около съпружеските задължения е следващият източник на мрънкане. Той също носи чара на парадоксалното, защото в него се съдържа идеята, че жената е хем длъжна да осигурява пълно удовлетворение, хем по неизбежност тя ще се опита да бяга от това. И за двата пола във всяка дълга връзка по-продуктивно е мислите да са насочени към начините да бъдеш пожелаван отново и отново. Често обаче може да се чуе мрънкане, което напомня интонациите около прекратен абонамент за вестник, вместо възбудата от шанса да посваляш (и получиш) другия. И това, пак ще подчертая, важи за двата пола, и е приложимо както за хетеро-, така и за хомосексуални двойки. Ако човек е загубил собственото си желание към партньор(кат)а, това е вече съвсем друго.
В патриархалната култура, която всяко изследване и погледът наоколо сочат за преобладаваща у нас, женската сексуалност е обвързана с ниския морал. Тя трябва да стъпва много внимателно, защото правилният път за нея е широк колкото острието на тъп нож. За сметка на това мъжката сексуалност може да маневрира в широк диапазон на толерантност. Това е част от по-обхваната верига пол-сексуалност-съзнание. На мъжа е приписвано априорно сексуално самоосъзнаване, докато жената се приема за принципно незапозната с нагона като такъв. Той знае, че желае, защото това го конституира като мъж, докато жената, както казва простонародната мисъл, тя не знае пикае ли ѝ се, е** ли ѝ се. Пореден парадокс, имайки предвид, че в същото мироздание жената е тази, която съблазнява и развращава.
В цялата тази картина момичетата често са учени, че ролята им е „да дават” или да „не дават”, „да пускат” или „да не пускат”, за което да отсъждат мъдро и пресметливо. Позицията на жена, която желае или не желае, осъзнавайки либидото си без излишна драма, е все още екзотична у нас. Социалният, сексуалният и властови субект е мъжки, което е квинтесенция на патриархата.
В цялата лицемерно морална култура сексът непрекъснато се представя като разменна монета за какво ли не. Като жена можете да търгувате секс за пари в откровена проституция, но още да се издигате в кариерата, да търсите „добра партия”, която да „ви гледа добре”, да преспите с някого, за да си уредите нещо конкретно. Валидно е дори да се преспи с някого от съжаление, за благодарност или защото по каква да е причина се чувстваш „задължена”. Да, разбира се, за всичко това после се шушука по отвратителен начин, защото фактът, че е поощрено в заобикалящия ни маскарад, не пречи да е мислено като долнопробно. Долнопробното е поощрено, защото в него има нещо изначално присъщо на женския нагон – същият онзи, който не съществува, но е подчинен на мъжа и в допълнение тръпне безсилен пред ласките му. Ааа, и да не забравяме прави жената зла, злобна и каква ли още не при най-малката липса на мъжко внимание.
Това, което често липсва на жените, е не количество сексуалност, а съзнанието за пълнокръвна сексуалност. Започва се от това, че на момичетата от малки се казва как нямат пишка вместо да бъдат запознати с половите си органи и се продължава с школуване на девойките в идеята за пускането и непускането, вместо в идеята за избор според желанието.
Мъжествеността няма как да бъде потърпевша от партньорството с по-осъзната женственост. Да бъде по-предизвикана и също да й се наложи да търси повече съзнание – вероятно да, защото конструкциите на двата пола са винаги във взаимна зависимост. Ако повече жени и мъже съумяват да се разгърнат по-пълно, толкова по-добре за всички…и ех, ще започне такъв живот, че само си викам дано.
