Аз, Свръх-Аз и То – това, което знам за себе си, това, което определя моето „добро” и „зло” и това, което не знам за инстинктите си. Те са винаги накуп, те са мен и аз съм тях, взети заедно. С цялата условност на тази душевна анатомия, все пак частите й присъстват в нас неизбежно. Изговаряме ги в приказките си, гледаме ги в попкултурата си и дори ги живеем в изборите си. Обикновено обаче мислим за тях като за сюжет, като за съдба, случайност или съвпадение. Този пост е за сюжета и за начина, по който те го предопределят.
Чували сме често, че приказките и митовете изразяват символния свят на човек и опита му да познае себе си. „Красавицата и Звяра”, класическата приказка, е чудесен пример за това как пътят на личното съзряване може да се изговори в повествование.
Бащата е хванат в селенията на Звяра, дъщерята решава да заеме мястото му, за да го освободи. Потъвайки в магията на замъка, тя постепенно спира да се страхува от Звяра, докато накрая под напора на заплахата осъзнава любовта си към него. Това води до финала, в който Звяра става човек, двамата стават двойка и девойката се отделя от бащата. В тази история психиката представя жизнеутвърждаващите си измерения и способността си да се трансформира чрез съзидателния импулс на кризите. Всички герои от историята могат да бъдат прочетени като елементи на една психика.
Влизането на бащата във владенията на звяр и попадането му в затвор са първият знак за кризата преди зрелостта: Добро-зло така, както са разбирани от детето, започват да се пропукват, попадайки в нови терени на директна среща със света и със злото (замъка на Звяра). Символът на Свръх-Аз-а (бащата) е обезсилен и възпрян от действие (затвор). В личния път това е моментът, в който старите ориентири за света губят ефективност под тежестта на новите обстоятелства на порастването.
Самият Звяр е почти буквален символ на инстинктивната природа – звярът вътре в мен, животното, безразсъдното и безсъстрадателно същество, То, от което Аз-ът е отвратен и уплашен. Неслучайно този Аз е представен от Красавицата. По правило човек изгражда автопортрета си около това, което приема и харесва у себе си. Напълно възможно е това да включва и мислени като отрицателни черти – да кажем „аз съм жесток/а с хората”. В този случай обаче твърде често жестокостта е осмисляна от личността като нужна и справедлива, като естествено присъща и т.н., т.е. носи рационализации, които оправдават присъствието й в автопортрета ни. Иначе казано, това не спори с идеята, че Аз-ът е въплътен в Красавицата.
Звярът обаче не е само някакво зло, а е по-скоро непознат и тайнствен. Красавицата бързо открива, че той живее, потънал в магия. Всичко около него е небивало одушевено, защото такава е природата…на природата. Източниците на силата и обаянието на живота са далеч навътре в нас, отвъд съзнанието, под черупката и зад завесата, в недрата и в нашето То. Неочакваната мъдрост на инстинкта е скрита в огромната библиотека на Звяра, в която Красавицата осъзнава едностранчивото си досегашно разбиране за него. Той притежава огромното познание на цяла библиотека! Нормално: Богатството на архетипното познание, психичното наследство на еволюцията – това е част от визитката на звяра вътре.
Неговата крехка струна, фактът, че е уязвим, е маркиран от розата, чиито листа окапват. За да се разгърне в света и да не остане само импулс, потънал в небитието, Звяра има нужда от Красавицата, То има нужда от Аз. Само съзнателният, действен Аз може да претвори инстинкта в реалност. Окапването на листата на розата сочи, че времето на желанията ни е ограничено. Ако твърде дълго не ги срещнем със съзнанието си, те ще изгубят силата да ни съживяват.
Неслучайно розата, която бащата иска да откъсне за детето си и която буди гнева на Звяра, е същият вид цвете като това, което той пази. Цветът на зрелостта идва винаги отвътре и без това „отвътре” Аз-ът губи силата, енергията и уникалността си. Не е дадено на нравствените ни ориентири да са източник на тази енергия, дадено е на инстинктите ни. Ето защо бащата няма как да напусне замъка с роза в ръка. Дело само и единствено на Красавицата е да намери тази роза, на съзнателния Аз – да открие порив и мотивация за следваща фаза в живота.
И така най-схематично казано Красавицата е Аз, Звяра е То, бащата е Свръх-Аз. Цветята са енергията, смисълът и мотивацията – метафора без нужда от превод – цветът на живота. Всички тези елементи са част от една функционална психика, маркират подвижна и здрава душевност. Красавицата и Звяра са обречени един без друг, защото душата е обречена без равновесието между елементите си. Без любовта на Красавицата Звяра го очаква смърт; никой в двореца му не остарява и децата не растат, защото животът е спрял; никой там не е човек, защото господарят им – То – е лишен от изява и тях ги няма в света. Без звяра пък Красавицата ще бъде смазана душевно от еснафската общност и отблъскващия Гастон.
Самовлюбеният селски младеж ясно сочи рисковете пред Красавицата – да се плъзне в готовото да я асимилира ежедневие на обществените очаквания, на стереотипа. Без контакт със себе си, контакт със Звяра вътре, Аз-ът е обречен на кухо социално битуване за пред очите на хората. Тук прави впечатление, че свързващата нишка между двамата са книгите. Неслучайно точно Бел, която чете още от началото на приказката за почуда на закостенялата общност, открива Звяра, магията, привилегията да победи предразсъдъците си и хепиенда. Желанието за знание е това, което води Аз-а навътре, точно така, както го води и през света навън.
„Красавицата и Звяра” е история за събиране на частите в цяло чрез импулса за познание. Когато я разказваме, четем и гледаме, можем да сме уверени, че латентните й съдържания са не по-малко жизнеутвърждаващи от явния й смисъл. „Tale as old as time” се пее в песента към филма. Символно погледнато, тази история наистина е стара като човешкия свят.
