Темите за пола и сексуалността, за насилието над тях, правата и конструкциите им достигнаха точката на кипене в публичността. Каквото и да каже който и да било в тази връзка, стотина други скачат насреща. Различните групи взаимно се обявяват за тъпанари, фосили, фригидни, малоценни или каквото е там най-лошото в съответната скала на ценностите. Загубата на диалог се отразява в агресивно говорене и затваряне в (хипо)тези, които не е нужно да издържат проверката на действителността, но биват яростно защитавани. …
Метафората
Нарекох го полово разстройство, защото много ми прилича на хранително разстройство, ама не на диария, въпреки че и тя не е съвсем погрешна метафора по темата. Първо човек се храни по някакъв обикновен начин без кой знае какви особености. После се оказва, че се налага да пипне малко режима, защото нещо в изследванията не е чудесно или защото иска да е по-хубав според някакви критерии. Първоначално намерението не е нужно да е болестно. Почва да чете — това е вредно, онова още повече, еди кое си го отглеждат така, другото иначе. Колкото повече чете, повече се притеснява. Гледа се в огледалото и не се харесва. Консултира се със специалист, търси и второ мнение….обаче двамата препоръчват някакви различни неща, лоша работа. Брои калории, но пък типът храни се оказва по-важен. След няколко месеца вече не може да хапва нищо в заведение, а след още няколко вече и нищо не му се хапва. Бавно, но сигурно се убеждава, че всичко е отрова и категорично губи чувството на удоволствие от храненето. Накрая стига до някаква диагноза от спектъра на хранителните разстройства.
Нещо подобно, но във вид на колективна невроза по въпросите на пола, обхваща обществото, и у нас, и в различни държави, новините от които ни оказват влияние. Да се говори за мъже и жени, за мъжко и женско стана почти политическо действие. Хуморът взе да води до повече цупене, отколкото смях, а политическата коректност започна да се схваща като цензура и от тези, които искат да я наложат, и от тези, които са против.
Картината на пола
Половите стереотипи в България отразяват патриархалните нрави. Балансът мъже-жени в различни сектори, икономическата не/зависимост и дори рефлексът, когато видим жена в джип, да сме сигурни, че той е купен от съпруг, любовник или поне баща, сочат точно това. Решавайки да вървим напред обаче, сякаш не правим най-адекватните стъпки. Точно като човека с не чудесните изследвания, който решава да пипне малко хранителния си режим. Обществото констатира чрез социологически данни, че има над какво да работи по отношение на равноправието. Констатира го и след трагичната новина за поредната застреляна или пребита от партньора си жена. И оттук нататък започва грешката. Вместо да дебатираме за това как искаме да изглеждат едни по-нови варианти на мъжката и женската роля, както и на отношенията и йерархията между тези роли, да ги изговорим в литературата и да ги изиграем в театъра; вместо да ги изпеем в жанровете на новите поколения и да снимаме филми за тях, вместо да проучим модели от други държави и да се допитаме до родни експерти с цел административни и нормативни промени, ние предимно правим медийни и сошъл-медийни истерии.
Определенията за „насилие”
Ехото на американската вълна от Холивуд и metoo се усети силно и у нас. Публично мъжкото като такова беше едва ли не обявено за насилническо по природа от говорител(к)и на крайностите, а съответно в отговор женското – за користолюбиво и проститутско. В студията хората се извиняваха за това, което ще кажат и подчертаваха, че не обиждат събеседниците и събеседничките си. Да се говори разумно и точно, без да се замазва, но и без да е обидно, у нас винаги е било трудно. Емоциониране и обвинения, дошли след дълго премълчаване, са обичайният тон по въпросите на отношенията.
Нужно е и двата пола да бъдат откровени, за да видим цялата картина. Нежеланият секс не винаги е свързан с насилие. Често пъти е доброволно действие, предприето по различни причини. Да се опитваме пост фактум да го обявим за насилие, защото не ни изнася да носим отговорността, че сме го направили, прави нещата наистина жалки. Част от равноправието е това да носим отговорността за постъпките си, дори когато не се гордеем с тях. Освен това нежеланото проявяване на сексуален интерес също не винаги е насилие. Да те целунат или пипнат, без да го искаш, става насилие, когато в картината има още агресивно настояване, след като стане ясно, че близостта е била нежелана. Иначе си остава просто неуспешен опит за близост. Когато някоя жена каже, че дни след акт е осъзнала как всъщност това е било изнасилване, от тези думи струи една пасивна подигравка с това, което представлява изнасилването, както и с неговите истински жертви. Специално у нас всичко това подкопава и сериозното осмисляне на проблемите с домашното насилие, макар и темите да не са директно свързани.
Преднамерената инсинуация
Всички точки по оста на пола и сексуалността са обект и на публична употреба с различни цели. На родна почва откровената политическа инсинуация сложи отявлен отпечатък върху публичния дебат. Макар и сами по себе си хомофобските настроения да не правят чест на обществото ни, употребата им за постигане на политическа популярност свали с още една степен нивото на публичните нрави. Мнимата заплахата откъм ЛБГТИ посока беше отново извикана на предна линия, за да позакрепи имиджа на партии, които се дискредитират сами с подкрепата си за задкулисието у нас. Тази статия на проф. Ивайло Дичев, излязла в Дойче Веле и препечатана и в няколко сайта доста добре описва нещата.
Феминизъм и радикализъм
Същевременно и женският глас в последните месеци участва активно в развалянето на диалога. Фактът, че преобладаващият разказ за света продължава (въпреки промените от 20 век) да е предимно мъжки, важи на всички нива — разказът на литературата и изкуството, научният разказ, религиозният разказ на доминиращите в света вероизповедания. В допълнение сексизмът се измерва не само в разкази, но и в реални факти: Например голяма част от медикаментите за двата пола са тествани преимуществено върху мъже и имат повече странични ефекти при жени; до началото на 21 век смъртните случаи на жени в катастрофи са толкова повече, че наложилите се допълнителни опити показали как въздушните възглавници са разположени по начин, който спасява предимно мъже….тъй като се ползвали манекени с мъжко телосложение. У нас парламентът, приел закона за домашното насилие, е този, имал най-много жени в състава си (по времето на царя). Случайност? По-скоро закономерност. Въпреки тези и многобройните други примери на фактическа неравнопоставеност и промяна само под натиска на участие на повече жени във всички сфери, феминизмът изгаря енергията си под формата на сексуализирана радикалност и мъжемразки настроения, които могат лесно да се „продадат” за публично ползване, точно както и анти-ЛГБТИ настроенията. Злоупотребите с власт и влияние, които включват и сексуална злоупотреба, бяха поне у нас затворени на терена на секса и осмислени първосигнално, вместо в социален контекст. За жалост след всичко изприказвано в последните месеци феминизмът като академична дисциплина и социално движение за равноправие вместо привърженици печели врагове.
Финал с метафората от началото
Когато стигнем до точката, в която досегашните ни порядки вече не водят след себе си като резултат модерното развито общество, към което уж се стремим, е време да ошлайфаме и модернизираме същите тези порядки. България обаче за жалост все така не успява да преходи от старите си модели към нови. В момента колективно подготвяме почвата на полово разстройство, което може и да избуи в цяло поколение в бъдеще. Да не смееш да заговориш някого, който те привлича, без за това да има строга формална рамка. Да не смееш да разкажеш виц. Да избягваш всячески думите мъж и жена, мъжко и женско. Мъжете да отказват да носят тежко, защото „еманципация”, а жените да отказват да пускат пералня, защото… „еманципация”. Като да не знаеш какво да ядеш и всеки път да е с отвращение и притеснение дали няма да се разболееш или да надебелееш.
Човешкият свят живее на границата на природа и култура и се нуждае и от двете. Храненето е и естествено, и е въпрос на културни модели. Макар успешният избор на режим да минава през известна рефлексия, той е наистина успешен, ако накрая стане наш естествен интериоризиран от тялото навик, над който не умуваме с усилия на волята всеки ден. Същото важи и за ролите на половете. Целта е да ги предоговорим така, че да спрем постоянно да коментираме кое за кого е естествено, а просто да ги живеем през практиката. В началото на 20 век жените и мъжете у нас са имали различни права и роли от тези, които са имали например в зрелия социализъм. Днес, близо 20 години след началото на новото хилядолетие, е време отново да обобщим натрупаните промени в нови полета — по-широки и за двата пола, които вече могат да работят разнообразни професии и да участват наравно в отглеждането на децата си без табута. И крайната цел е именно да живеем новите полета, за да бъде отделният човек все по-широко скроен и функционален, а не все по-орязан и престорен.
