Темата за джендър образованието отприщи такава лавина от коментари, съмнения и крайности, че самият дебат се изгуби в нея, а фактът, че полът със своите роли и сега е част от учебното съдржание остана абсолютно скрит в публичното говорене. На първо място е важно да отбележим, че образованието вече съдържа послания по темата за половите роли. Какви са те, дали ги харесваме и считаме ли, че трябва да ги осъвременим, е съвсем друг въпрос. Добре е да си даваме сметка, че и без специални часове, училището подхожда към тази тема и оставя определен отпечатък, за който най-общо можем да кажем, че не сме напълно сигурни какъв е. Дебатът за това какво искаме или не искаме да се чува в класните стаи за ролите на мъжете и жените в обществото и семействата идва след тази доза реализъм. Най-общо това значи, че училището има потенциала да създава нагласи и артикулира модели дори и без специален час, благодарение на останалите уроци: условията на текстовите задачи по математика, материалите и картинките в букварите и читанките, а по-късно и всички предмети от спектъра на обществените и философски дисциплини.
*
Дали да има отделни часове или пък да обследваме учебното съдържание за неуместни и ретроградни примери? Дали да бъдат обучавани учителите и т.н.? За да се подходи към каквато и да било организирана промяна в тази посока, е много важно да си дадем сметка, че такова действие неизбежно би пълзяло по ръба на цензурата и често би рискувало да премине този ръб. Ето защо е редно евентуалното такова действие да се предприеме единствено от широк екип с различни специалисти, който да уравновеси представянето между исторически достоверна картина за това, което е било, за това какво съдържание е създавано в миналото – приказки, песни, романи и т.н. от една страна и от друга това, което възприемаме като справедливо равенство в съвременния свят. “Какви представи искаме да възпитаме у децата” се среща с “Така ще им поднесем нереалистична историческа картина” и върху всяко от двете би могло да се истеризира. Това е първият от поредица сблъсъци на гледни точки, всяка от които е грешна, ако я доведем до крайност, но пък е вярна, ако се балансира адекватно със собсветния си противовес. Важно е да разберем, че да познават приказката “Спящата красавица” няма да срине перспективата им за равноправно бъдеще. Но е важно и да разберем, че само защото някакви мъгляви представи за пола повеляват, че това не е за момичета/момчета, все още се случва децата (пък и възрастните) да ограничават сами правото си на избор и да орязват за себе си части от разнообразието на живота, с което биха се срещнали иначе, следвайки вътрешния си порив.
*
Какво би било съдържанието на една програма, която цели да постигне образованост за социалните конструкции на пола е въпрос от първостепенна важност. Изследванията по темата не са еднопосочни, а крайни и смущаващи твърдения могат да се срещнат дори при парадигмални автори. Да кажем, че полът е предопределен от природата, а всички роли и конструкции върху него от обществото изглежда някак очевидно, но къде се разполага границата между “природа” и “общество” не е саморазбиращо се. Самата Джудит Бътлър** говори за “фундаментална неприродност” на пола, въпреки че това не би издържало проверката на биологията и медицината. Наличието на гранични случаи, при които хормоните, генетичната картина или пък гениталиите при раждането показват въможно съществуване на гранични категории между мъжки и женски пол, е факт. Същевременно обаче то не променя факта, че биологичната норма е много ясно изразена и несравнимо голям процент от популацията се ражда с ясно определен от гледна точка на анатомията и физиологията пол – мъжки или женски. В този смисъл да отграничим ясно, че джендър образованието е насочено само и единствено към социалните конструкции, е от съществена важност, както и да помислим правилно за възрастта и начините, по които да въведем разбирането за тези конструкции. Не е особено трудно да си представим как надъхани до крайност говорители се опитват да ни разкажат с думи цял един свят, в който е въпрос на избор дали си мъж или жена, а не че като жена можеш да си пилот или че като мъж можеш да си учител в детска градина – и в двата случая стига да искаш и да положиш усилията за това.
*
Въвеждането на допълнителни категории за пол от типа на “неопределен”, “друг” и т.н., независимо дали ще го наречем с думите трети пол или с някакъв друг израз, има юридическа логика. След като съответната категория лица съществува – а тя съществува по природа, според това, което уточнихме в горния абзац – е редно да й се даде и правно битие. Представата, че третият пол е свързан с някаква извратено-застрашаваща ни сексуална волеизява беше широко тиражирана в българското публично пространство, но по същество такава правна категория би дала статут и отправна точка за разрешаване на различен тип житейски проблеми, които засягат реални личности, за които всичко посочено не е било въпрос на избор.
Разминаването с биологичната норма, за което тези реални личности са пример, е редно да добие и приемлив езиков образ. Факт е, че тази тясна група лица, които не могат да бъдат определени биологично нито като мъже, нито като жени, представляват именно разминаване с биологичната норма. Същевременно е редно езиковият апарат да представи това разминаване в термини, които пазят човешкото достойнство. В изследователските среди и за тези, които са специално изкушени от темата, се позлва изразът “интерсекс”, но той е изключително слабо разпознаваем от общата публика, а масовите медии са практически безпомощни на терена на третия пол и логиката зад юридическото му оформяне.
*
Отвъд рядката, но съвсем реално съществуваща възможност да бъдеш в тясна биологична или юридическа категория с неопределен от природата пол, стои и възможността да преживяваш себе си като жена, бидейки мъж биологично погледнато или обратното – като мъж, бидейки по всички медицински критерии жена. Именно това състояние, наречено полова дисфория, беше в голяма степен кодирано в истеричните изблици против Истанбулската конвенция и джендър образованието, заложено в нея. Същевременно темата не беше експлицитно артикулирана, а остана като някак замъглено зловеща перспектива “сещайте се”. Сама по себе си половата дисфория повдига въпроси, които съдържат важни част от дебата за социалната конструкция на пола изобщо, а не само за джендър образованието. Дали половата дисфория е вродена или се придобива? Дали, ако се придобива, е обратима? Но също така дали евентуалната придобита полова дисфория би следвало да се разглежда като по-малко автентично състояние от вродената такава? Макар някому това да се сторят трансфобски въпроси, те са съществени за теоретичната основа, на която ще поставим обществените подходи към една от реалностите в света на половите същества – това да чувстваш себе си като принадлежен/на към пол, към който тялото ти не спада по рождение.
*
Някои държави в Западна Европа предлагат медико-социални сценарии, които позволяват трансджендър деца и подрастващи да започнат хормонална терапия, чиято цел е да спре развитието на вторични полови белези. Трансджендър децата са такива, които живеят социалния си живот – с име, обелкло, идентичност и т.н. – като принадлежащи към другия пол, а не към този, от който са телата им. Идеята на терапията, за чието одобрение е необходима поредица от потвърждения от лекари и психолози, е да помогне на младата личност да не развие телесни белези, от които по-късно би търсила начин да се освободи. Това се прави, тъй като се предполага, че бъдещият възрастен ще живее целия си живот като представител на противоположния, а не на рождения си пол. Въпросите за естеството на половата дисфория са изключително важни в светлината на тази медико-социална практика. Именно тук критичните гласове поставят въпроса за това, че броят на децата, одобрени за терапия, расте в прогресия, а съмненията дали зад това не стоят културни причини, стават все по-основателни. На по-зрял етап от развитието си всяка подобна практика има потенциала да се превърне в нишова индустрия, която прилага подходи за маркетиране и печеливш растеж. Пример на държава, в която се наблюдава всичко посочено, е Великобритания, а аргументите на критиците се съсредоточават тъкмо в посоката на джендър образованието, започващо от най-ранна възраст – дали не ги учим на нещо, което ги кара да мислят и чувстват, че полът трябва е техен избор? Някой би казал, че вече хилядите деца, присъединяващи се към описаната пътека, биха били потиснати и нереализирани в друг социален контекст, който не позволява такова развитие. Това е рисковано твърдение. То автоматично означава, че приемаме половата дисфория за вродено състояние, което индивидът изрязава или потиска в зависимост от обстоятелствата, но има висока степен на независимост от културната среда. Същевременно може и да приемем, че гъвкавостта на психиката и органичната й спойка с родната култура, позволяват развитието на неподозирано различни типове отношение към собствената личност и тяло. Тогава ще трябва да приемем, че културата е в състояние да провокита състояния като полова дисфория. Това разбира се също е твърдение, което няма как да бъде емпирично проверено на този етап. Без да поствяме евентуалните две възможности за биологичен или културен корен на дисфорията в състезание по автентичност, трябва да приемем, че днес не знаем със сигурност дали влиянието на заобикалящата ни културна среда е възможен отговор за произхода на половата дисфория. В каква посока искаме да водим развитието на масовите психични модели обаче е въпрос, който възниква междувременно. И още – подлежат ли те на съзнателно водене в опредлени посоки или страничните ефекти от доброжелателните културно-инженерни подходи са a priori непредсказуеми? Важно е да се подчертае, че половата дисфория не се разглежда като въпрос на избор, а като състояние, независещо от индивида.
*
С поставянето на тези въпроси трябва ясно да се посочи, че кресливото плашене на обществото с “джендъри” няма нищо общо със сериозното осмисляне на темата. По същество дебатът тук би бил за разминаването между така наречените индивидуални и групови права – тема, която е добре позната на терена на междукултурните комуникации. Как трябва да бъдат защитени индивидуалните права на представители от всякакви категории лица с полово и/или сексуално различние по начин, който не маркетира символния капитал на различието? И за да не звучи мъгляво, веднага уточнявам какво имам предвид: постановяването на трети пол (или неопределен или друг термин) е необходимо действие, тъй като е редно правните матрици да са максимално близо до реалността, а съотвените категории хора и граждани са част от реалността. Предоставянето на всякакви права като това да бъде сключен брак с представител на който и било от половете, което по никакъв начин не отнема от правата на околните, в съвременния свят няма друга причина да бъде отлагано, освен стари рефлекси и пазене на електорат. Всички правни формулировки е редно да са насочени към това да се дадат равни права на отделния индивид, без оглед на това към каква точно полово-сексуална категория се числи. Същевременно образованието, целенасоченото изграждане на представи, работата с детските публики, е зона, в която по-голяма доза консерватизъм би била полезна. Съществуването на права и реалното им ползване е нещо, което достатъчно убедително показва на новите поколения колко са на брой ролите, подходящи за всяко човешко същество.
*
Ако се случи да бъде изчетен до край, този текст ще накара много хора да ме обвинят в тъп консерватизъм или нелепа либералност (и двете са възможни), всяко от които неминуемо ще разруши Рим и ще ни хвърли в ръцете на новите варвари. Излизането от спектъра “консервативно-либерално” и четенето на темата през оптиката на личните и груповите права за мен е по-правилният ключ в слуая. Личните права на различните е редно да бъдат защитени. Също така е редно да осъзнаем гъвкавостта и възприемчивостта на детската психика и да помислим за това как да бъде защитено груповото право на децата да са повлияни от културни модели, които ще са в тяхна полза в бъдеще. За моите права и реализация няма никакво значение дали съседът е мъж или жена, като какъв се осмисля и с кого ще сключи брак. Рискът се появява за подрастващите и то, когато започне оформянето на медико-социални пътеки като описаната по-горе, защото по тях вървят тъкмо деца. Такива пътеки са неизбежно свързани с оформянето на зона на групови права и водят в посоки отвъд гарантиране равноправието на личността.
*
Последното в тази тематична палитра, което ще коментирам, е нелепицата „джендър неутрално възпитание”. Дори в България вече съществуват семейства, които говорят на детето на „то” и настояват, че трябва да избере само пола си. Първото очевидно несъответствие е фактът, че джендър е социалната конструкция. Джендър неутрално би следвало да означава такова, което позволява да се изпробват различни поведения, модели, дори дрехи, прически, играчки и като цяло занимания, разглеждани като подходящи както само за единия, така и само за другия пол плюс тези, осмисляни като унисекс. Незабелязването на реалния телесен пол и неглижирането му е полово, а не джендър неутрално възпитание. Нека отново припомним, че половата дисфория не е въпрос избор. Преструвката, че полът не съществува може по-скоро да нанесе поражения на личността, отколкото да я обогати със свободен избор.
*Преди време тук имаше тескт, съвсем различен от настоящия, посветен на идеята за джендър образованието и трансфобията, която се развихри около тази идея. Тъй като в някои аспекти му липсваха задълбоченост и детайли, той беше изтеглен и сега на негово място идват малко по-подредени разсъждения. Изводите на тяхна основа не са лесни, защото темата съдържа известен разнобой на логики.
**Ключово име в социалните изследвания на пола. Кингата й “Gender Trouble” е преведена на български със заглавието “Безпокойствата около родовия пол”.