Традициите са на мода тези дни. Всеки втори говори за традиции, а всеки трети даже и за традиций. Нужно е обаче да попитаме какво собствено са тези традиции, от какво се състоят и кое не можем да отнесем към тях. Дали „традиционното” са седемте постни манджи на Бъдни вечер или е починът да се сади канабис между редовете картофи, за да се пъди колорадският бръмбар; дали е филията с мас, носията или са цъврулите, воловете, а може би е това „съседе, дай чаша захар, че не ми стига, а почнах тестото за кекса вече”…Практически всички те са традиция, но сега са или незаконни, или нездравословни, или невъзпитани, или музейни и въобще неоспорими са само седемте манджи.
Това е магията на думата „традиция” – всеки я чете по свой начин. За едни това са дълбоко вкоренените навици от социализма, за други е фолклорът, за трети дори е нещо неясно какво, останало от траките или прабългарите. Често принципът на обосноваване на традицията в масовите представи е „колкото по-старо, толкова по-автентично”, съответно и толкова по-правилно.
Парадоксът на традицията обаче е, че тя е доста по-динамична, отколкото предполага разбирането за това защо е важна. В традицията не само постоянно се добавя нещо ново и се заличава нещо старо. Тя никъде не съществува сама по себе си, а живее чрез хората, които я практикуват, т.е. е отражение на техния ментален образ за себе си. Традиционно е това, което схващаме като такова и то по начина, по който го схващаме. Ето защо различни мислители в различни епохи са посочвали, че традицията е нещо, което постоянно се създава и реконструира. Всичко това значи, че днес с разликите между поколенията и феномените на цифровата реалност традицията добива потенциала да участва в медиатизиран инженеринг на бъдещи социални норми. Това всъщност е нещо, опити за което от известно време наблюдаваме и за което се пише тук-таме в блогосферата и по-интелигентно настроените медии. Казва се – това е традиционно, онова не е – и хоп! посоченото става традиционно. На този етап говорителите на традицията се борят предимно за електоралната любов, която осребряват с депутатски места в българския и европарламента. Докъде могат да стигнат, зависи от това какви обществени обстоятелства биха ни споходили.
Тъй като този текст вероятно ще бъде прочетен предимно от хора, които не кълват на пробутваната в политиката традиция, ето как да предизвикваме към размисъл тези, които пък кълват. Най-вече чрез личния живот на лицата, ползващи тези послания. Това съвсем не е (само) клюкарски интерес, защото у нас традиционно за традиции говорят хора, чийто жизнен стил ползва всички плюсове на (пост)модерността. Всеки човек над 30, който счита себе си за традиционалист, трябва да е семеен с минимум едно дете. Тридесет и нещо годишен ерген, който се пеняви в защита на традициите в телевизора, трябва да бъде приеман за обикновен лицемер. Опасявам се, че това важи и за разведените и за тези с втори, трети и т.н. пореден брак. Ще да важи и за говорителките със завидна кариера и успехи в политиката и бизнеса. В правото да се води подобен живот без немислим социален натиск няма нищо традиционно. Съвсем напротив, водачи и водени, бедни и богати, политици и гласоподаватели, както и негласуващите – всички имаме право на този живот, защото обществото умее да се отърсва от традиции. Ако в описаните образи не разпознавате никого, ще ви улесня – почти всички ключови приказвачи за традиция на политическия небосклон.
Специален абзац трябва да се посвети и на „традиционното семейство”, което стана ненужно ескплоатиран термин. В последно време пламенната му защита е преди всичко евфемизъм за омразата към различните. Традиционното семейство не е лошо нещо, то има своите предимства, но нека не забравяме условията с дребния шрифт. В традицията няма развод и право на следваща връзка, дори и обичта да си е отишла; в традицията няма „не искам деца” или „искам, но по-късно”; в традицията репродуктивните проблеми са присъда, защото и ин-витрото и съвременното осиновяване не са традиционни подходи. Шансът би бил най-вече в това да грабнем сирачето на починали роднини….ако даде Господ да починат. И най-важното: мъж, жена и две-три деца е градско ядрово семейство, традиционното семейство включва още поне бабите и дядовците, които имат решаващ глас във всичко. Публично наблюдаваме как избрани черти на модерността биват отделяни от собствения си контекст и развявани като традиция. И пак хоп – получаваме някакво ново традиционно семейство.
Нека тук посоча още, че традициите всъщност съвсем не са лошо нещо, този текст не търси критика към народната традиция, фолклора или родното българско в която и да било негова форма. Политическата употреба обаче е нещо лошо. Каквото и да си представяме под „спасение” и „оправяне” на България, то не е в традицията. Това, което сега ни води напред или към застой, са нещата в съвремието – политиките в образованието, българската наука – не тази на брилянтни българи в чужди научни институти, а тази у нас, културата, правена и потребявана у нас, тукашният малък бизнес, спортът и т.н. Ясно е защо и кой на този етап предимно се улавя на въдицата на Традиций. Темата обаче има всички качества на мейнстрийм, който да се шири с все по-масова подкрепа. Тъй като и обществените проблеми са винаги крачка пред нас, и говорителите – все по-изкусни, традицията има потенциала да привлече все повече принципно адекватни хора. Единственият ход в публичния дебат е постоянно да се разграничава традиция от политическа употреба. Да слушаме за традиция е съвсем ок – от Култура.бг до Тянков ТВ. Не и в политиката. Затова гласът на разума в този дебат трябва да я избутва и осмива и да търси всички начини да я връща в терена на политически маргиналното.
Традициите са хубаво нещо, докато не ги навираш в очите на хората, особено както е написано в статията (да не е с политическа насоченост). А тук традиция често се свързва с псевдопатриотизъм, което допълнително осмива г-н Традиций 😉