Като малка ми звучеше сякаш е неприлична дума. Дали жаргоните са станали по-допустими или циците – по-добре приети, не знам. Сега просто изглежда съвсем нормално да ги наричаме така. Вероятно защото с възрастта все по-малко са ни чужди – или ни порастват и живеем заедно или се здрависваме с тях и свикваме с уюта им. Като цяло днес ги виждаме къде ли не – от в мечтите до на сергиите. Дори по различни публични поводи гледат да покажат по някоя гърда и след като се е случвало твърде много пъти, е спряло да буди някогашното трескаво напрежение и мълва.
И все пак гърдите неотменно създават любопитство. Кой би извърнал поглед, ако кадъртът аха-аха ще разкрие зърното. Старото златно правило гласи “Не си видял цицата, ако не си видял зърното”. И опитвайки се да сме честни пред себе си, ще се окаже, че и двата пола са еднакво заинтригувани от това да погледнат. Което разбира се не е обикновено клюкарско люботство, въпреки че гладът за гледки от тела често носи белега на профанното консуматорство. Човеколюбиво е в този рефлекс на сетивата да потърсим дълбоките основания на биологията.
Гърдата е архетип на манната небесна, която еволюцията е подарила на бозайниците. В един миг на сингулярност душата се впива в плътта, за да влее в себе си живот – храна, вода и имунитет чрез уникална комбинация от антитела и олигозахариди, топлина, любов и сливане с друго тяло. Един жест за палитра от неща, всяко от които ще стане самостоятелна потребност в бъдеще; един жест на отчаяна зависимост и властно господство над първата ти любов, която винаги е майката, независимо с какъв пол си роден. Това не е някакво превъзнасяне по майчинството и ролята на циците да хранят поколение. Това е реализмът на биологията, който се е отпечатал в пластове ментални наслоения, започнали далеч преди личната история на Homo Sapiens. Те изплуват на повърхността на мотивациите ни и завъртат очи към преминаващото деколте, а ние ги следваме. Един счита себе си за простак, друг за мъжкар, някои жени се сравняват, други се срамуват и всички се наслаждаваме, а жестът постояноства, докато доброто възпитание поколение след поколение го шлайфа и прикрива. Така добре възпитаният и владеещ себе си наблюдател е автоматик – знае какво преминава наоколо, без да дава вид как зяпа.
Гърдите са сексуализирани и съответно обвързани със срамното чак с появата на патриархалната организация на обществата …или поне днес достоверно предполагаме така. В това все пак няма нещо много необичайно. За да се обвият женските гърди в мъглата на неприличното за показване, е нужно първо самата женственост да е одругостена, а това е част от патриархата. Представите за дуалността на битието може да са валидни в някои базови посоки, дори и в патриархален ред, но спират да обхващат модусите на човешкото и се втвърдяват по отношение на морала. Женската телесност е вечният губещ в това повествование, а опитите да благоговеем пред нея и да я превъзнасяме в поеми променят предимно настроението наоколо, но не и съдбата й. Символното и реалното насилие, изискваната дисциплина, понякога болезнено бавното наваксване с медицинските й реалности няма как да бъдат компенсирани от бляновете на високото и нис/зкото изкуство. Иначе контактът с тази телесност остава в сферата на най-личното, дори когато порнографията е в зенита си. Този факт се кодира в езика чрез изрази от типа на „да си кажеш и майчиното мляко”, т.е. най-тайното и най-интимното.
Днес циците са подложени на изискванията на пазара. Да са стегнати, да са големи, да не са прекалено големи, да са такива или онакива, да са хем достатъчно подчертани, хем не преклалено показани. Изобщо да стават за продан. Дали в нечия социална среда, дали в шарен вестник или в блог пост.
Тук, логично, няма как да следва извод. Просто всеки път, когато наоколо преминават цици – едно така тривиално нещо – срещаме щедростта на майката природа към живота. А нека всеки я разбира и живее както иска…