Кажи ми, че ще ти липсвам, както в пустинята липсва дъжда.
Капка по капка си ме изстисквала, за да успея да заваля.
А където и по света дъжда да отиде, за пустинята плаче – мечтае да я види.
Но докосне ли я с поглед, изгарят очите му.
И спира да вали – съхне тя без сълзите му.
*
Моят любим вероятно е луд:
на тавана у тях е вратата,
телевизора си държи в коридора,
изтривалката – на стената.
Не ми позволява да ходя облечена,
а мебелите са огледални,
така от всеки ъгъл на стаята
ме вижда напълно реална.
Да му говоря постоянно ме кара,
обича да ми слуша гласа.
Той отключва фантазия
за безброй безобразия,
затова пред света мълча.
Докато спя, рисува ме нощем
в непрогледната тъмнина.
Между нас светлината
е мъгла в сетивата,
заблуда за през деня.
И как го открих само с първия поглед
под шапката в летния студ.
Укривам от него единствена тайна –
че той несъмнено е луд.