Човечеството има нужда от рамка. Ето че хватката на традицията спря да стиска свободния свят и не след дълго политическата коректност силово се опитва да заеме мястото й. Нещо повече, тя започва да става най-значимият неформален регулатор на поведенията, по-важна дори от възпитанието. Например вече минава за съвсем приемливо да наречеш някого публично “тесногръд глупак”, “излишен” и тн., ако нарушава повелите на коректността и претенцията за добро възпитание изобщо не е спирачка. Ако такова говорене пък е насочено към жена, то задължително се коментира по оста женомразие и дискриминация. От неформален регулатор политическата коректност обаче е на път да се формализира и да залегне в писаните регулации. Това вече е факт с влизането й в Холивуд с гръм и трясък. За тези, които още мислят, че това са нишови явления, тук е моментът да споменем, че по на запад и далеч извън хуманитарна среда, вече не е учтиво да се казва вторични метаболити, въпреки че са втори по време на възникване в съответния метаболизъм. Учтиво е да се казва “специални”, за да не обидим колегите, които ги изследват, благодаря, че се съобразихте.
Тук обаче няма да става въпрос само за коректността, нейните привърженици и противници, а за страничните й ефекти. И под странични ефекти дори нямам предвид засилването на крайно десните настроения. Имам предвид тези нейни влияния върху културата, които още не сме осмислили, защото нямаме фаза на клинични изпитвания, в която да ги установим. Когато натискаме културните модели целенасочено и енергично в някакви посоки, всичко се случва на живо и без упойка, а резултатите се жънат в психичния свят на следващите поколения.
Психика и култура винаги са съществували в органична спойка. Всички природни заложби на съзнанието се проявяват и функционират в конкретиката на културната среда. И докато свободата на идентичностите в днешния свят може да се осмисля като богатство, то очакването за абсолютната им автентичност и корен в самата природа, е някъде между пресиленото и наивното. В човешкия свят в равни дози и смесени до съвършенство в обща амалгама се проявяват природното и културното. Най-яркият пример за това са децата, “отгледани” от животни, които понякога биват случайно намирани. Осмислянето за това кой и какво съм аз е неизбежно в контекста на средата, а всички идентичности са колективни изобретения. Ето защо липсата на човешка идентичност при тези деца е крещяща. И докато те са, разбира се, краен пример, то съществуването им е показателно. Има ли странични ефекти на изискването в дадена среда задължително да има транссексуални хора? Защо например да няма хора с анорексия? Опитваме ли се да ги скрием от децата и това омаловажава ли състоянието и нуждите им? Не е ли по-ценно да покажем по-пълни хора, а защо не направо затлъстели? Кое от палитрата на възможните другости сме длъжни да покажем и налага ли се да запознаем психиката с всяка възможна форма на различие, която тя би могла да интериоризира и манифестира през тялото или поведенията?
Отказът да нормализираме дискриминацията следва да е ограничен от отказа да нормализираме изкривяването на средата целенасочено и между двете е добре да има баланс. Гръмкото публично включване на бутикови идентичности им дава заряд да оставят непропорционален отпечатък в бъдещите поколения. Нека не се съмняваме, че границата на възможното винаги ще се измества и ако вървим точно този път много дълго, винаги ще се появяват нови крайности на спектъра, които във времето нищо чудно да бъдат отхвърляни от днешните най-силно различни. И ако някои мислят, че са имунизирани да възприемат различието като неприемливо, то какво ще стане, ако тези нови различни с нещо застрашат ценностната позиция на досегашните другости? А, ако се постави искането да имаш правото се самоопределиш като друг биологичен вид, например? Нали разбирате, приемането на различния индивид е едно, но работата с политики по темата – съвсем друго.
В допълнение да се действа с политически натиск за коректност е работа по повърхността. Нима някой в САЩ мисли за квоти за бели в бандите в гетата или за богати в обществените училища, за да бъде картината като цяло по-симетрична цветово? Разбирам колко е абсурдно това, затова нека се замислим: С какво обществото ще спечели, ако реалностите, които формират изпадащи хора, останат недокоснати, но натискът за включване се усилва? Просто работата откъм този натиск е лесна и бърза, а от страната на социалните реалности – дълга и сложна.
Ще се въздържа от твърдо заключение и ще обобщя на едро: ефектите за бъдещето от натиска днес съвсем не са ни ясни. Практиката, която формира социалната реалност, е много отвъд формалната рамка, която ни задават или си замозадаваме. Да се инвестира в обществено развитие и повишаване на средното ниво в различни общности е огромна комплексна задача, далеч отвъд правилата за съотношения по цвят и пол. Освен това, само щрих – слагането под общ знаменател на всякакъв род различия е доста проблематично. Колко ли транссексуални има например в Black lives matter и някой ще ги застави ли да приобщят повече? За да не мислим за всички идентичности накуп, а да вникнем с критически поглед, не е достатъчно да мислим само в коловоза на коректността.