Можеше да е и още по-точно “Кой си ти и какъв се бараш?”, но въпросът е все така труден защото:
Толерантността и приобщаването си ги присвоиха хора, които не смеят да назоват пробелмите и истините.
Назоваването на проблемите си го присвоиха такива, които си въобразяват, че с обиди и човекомразие ще поставят някого на “мястото му”.
Традицията и национаното си го присвоиха властолюбци, които карат разсъдливия човек да се отдалечи от символите на произхода си.
За “европското” претендират хора, комплексирани от факта, че са българи по рождение.
Политическото си го присвоиха безпринципни, а принципите си ги присвояват уонаби политици, лишени от всякаква адаптивност и рефлекс за масите.
За културата гръмогласно претендират недоволните от реализацията или външния си вид. За реализация и успешно битие в гърдите се бият едноизмерни персонажи.
Моралът го дъвчат безспирно, докато сексуалността ги дави, понеже не успяват да я правят каквото там им е на сърце да я правят. Публично за секссимволи се тиражират плитки медийни образи.
Нито искаш да си културен, нито искаш да те водят успешен, нито толерантен, не дай боже традиционалист. И тук вече става патетично, като в песента, която Маричков изпя в зората на демокрацията. Аз съм просто човек.
Постоянно някой ти дудне нещо за жените….откровено досадно, но вместо да го надрасне, светът добави същия тип дуднене за мъжете (понякога за белите мъже в частност, понякога само за мъжете, по-общо).
А през това време ти си просто човек.
Отвъд океана, попкултурният хегемон на западния свят ни залива с кофи цвят – бял и черен, като черен е всеки, който не е ярко бял.
Същевременно ти си просто човек.
Тялото стана политика. Тамън се пребориха жените за всеобщи права – има-няма няколко десетилетия – и стана проблем как изобщо дефинираме “жена”.
Ти си все така човек. Аз съм просто човек, някак отвъд политиката и политиките.
Но междувременно и езикът стана политика. А придържането към точна словена норма се налага от неумеещи да ползват езиковия апарат така, че хем да формулират честно света, хем да премахнат от думите си хирургически само агресията и обвиненията, и хем да оставят истината непокътната.
Езикът е едно от най-човешките неща в пълния смисъл на “човешко” с всичко хубаво и лошо накуп и с него анти-хейт-спийкърите обиждат и хейтят на всяка крачка.
Нуждата да мизъри-сплейнваме другия се маскира като някакво помагачество, без което личността на помагача би корозирала от комплекси. Благовидното мото “за онеправданите” канализира агресията и я отвежда безопасно до приемливите за обиждане други, за да сме сигурни, че няма да се изпокараме с нашите.
А аз съм просто човек, ти си просто човек.
Мога да имам риза с шевици и да я нося със сако и дънки. Мога да отида така в офиса и да се кача така в самолета. Мога да отворя вратата на мъж с покупки в двете ръце. Мога и да мина първа през вратата, ако той ми я отвори. Мога да разкажа разни неща за България, за детството си през социализма и тн., без да се оправдавам, че не съм като българите. Като тях съм, от тях съм. Мога обаче да имам мнениие за различни неща в Европейския съюз, защото вече найсе години живея, работя и пътувам само с лична карта в него. Човек може да бъде едновременно от този квартал, онзи град, тази държава, от района над нея и да принадлежи на света. Аз съм дете за майка си и майка за децата си; просто човек съм на работа – колега, понякога светсен, понякога оффф; и съм жена, за мъжете, които биха ме харесали, а просто “едно човешко същество” за тези, които не биха.
Не искам да се определям постоянно и постоянно да заявявам позиция, постоянно да разяснявам какво съм казала и защо и какво имам предвид с това. Не искам да съм в лагери, защото животът предлага много повече от това. Аз съм просто човек и това може да значи много повече от всички дефиниции, зад които се опитваме да се крием. Няма нужда постоянно да се заявяваме като толерантни, либерални, консервативни, традиционалисти или други исти, нито има нужда да заставяме другите да го правят. Можем просто да сме повече хора – това съдържа дотатъчно много. Очевидно даже повече от това, с което успяваме да се справим.