Много харесвам една дума, която най-близките ни съседи употребяват: шокантно. Много е описателна, леко приповдигната и на български звучи хем малко смешно, хем силно акцентирано. В този текст ще споделя едно мнение, което част от читателите, убедена съм, ще намерят за шокантно. Самият текст е провокиран от палитрата коментари и сочни цитати от куплетите на Ъпсурт, посветени на новината, че Ицо Хазарта ще води листа. Казано най-точно люлинската листа на Кирил Петков, което практически значи, че ще бъде депутат. Това обаче е само поводът. Наблюденията ми над изложеното по-долу са от доста време, а този повод просто катализира оформянето им.
Аз съм на 40, Хазарта е на съвсем малко повече. Много от хората около мен, логично, са на точно тази възраст. Ние сме децата на прехода. Тези, които спряха да казват „другарко“, които я помнят – я не някоя манифестация на живо, които знаят какво е да няма, а и какво е да има шоколад и Кока Кола в магазина. Ние пораснахме по протести, буквално. Ние се формирахме в недоверието към властта, наша субкултура беше подозрението, пред очите ни един свят се разруши, а новият сякаш никога не се построи напълно. Градските митове от младостта ни са за куфарчета с пари, вечният рефрен край нас е преходът, който е безкраен и се разгръща като естественото ни състояние. Наша мечта, завещана ни от нашите родители, а всъщност взета сякаш направо от Възраждането, е да се оправи България.
И тук идва силно непопулярното, шокантно мнение. И то е: България вече се оправи. Време е да сменим плочата.
Със заплатите си можем да се храним и да се обличаме, майчинството (бащинството) позволява да създадем деца, има пазар на труда, в Европейския съюз сме и можем да пътуваме и работим свободно в още 26 държави. Това не значи, че България няма проблеми. Това не значи, че всички са богати или че не искаме да е много по-добре. Значи, че няма какво повече да чакаме да се оправя. Оттук нататък ни предстои много работа като общество, за да оформим средата и света си така, че да го харесваме повече и да живеем по-добре. Всички изходни условия са вече налице и е време да поемем щафетата.
Такива твърдения възмущават доста хора до дъното на душата им, сигурна съм. Ужасно е отговорно да зависи от теб. Да зависи от нас. Не е честно да зависи от нас, ние сме децата на прехода, в толкова неща ни прецакаха…какво може да иска светът от нас, един вид…. Но децата на прехода сме вече на по 40 и отгоре и времето да носим тази отговорност категорично е дошло. Вече няма никакво значение кой какво ни е оставил или е взел преди 20 години. Вече има един много различен и много по-голям свят на наше разположение и ако ние доброволно отказваме да се възползваме от него, то проблемът не е в света. Всяко влизане в политиката на човек като Хазарта предизвиква безумни дебати за морал и чест, идеше ми даже да кажа селска чест. Витае въображаемата представа, че е високоморално да се съди иззад клавиатурата, докато бездействието ни гарантира мнимо безгрешие.
Заради този мъгляв морал сега отиваме на трети поредни парламентарни избори. Заради него не се коалираме, заради него се чудим с кое пръстче точно да стъпим в терена на политиката и плюем всеки от бизнеса, решил да заеме партийна позиция. Заради него се опияняваме от компромати и дъвчем колко сме зле отново и отново, докато живеем с най-високия стандарт в новата ни история. Материалът не е чудесен, условията не са розови, а този стандарт не е като в Германия или Швеция. И все пак – няма кой освен ние. Ако децата на прехода не пораснат и не започнат да работят в посоките, в които искат да видят резултат, със същите глупости ще се занимават и нашите деца и внуци.
Политиката е сблъсък на интереси и намирането на път към уравновесяването им в името на развитието. Докато ни е удобно да се извиняваме, вместо да търсим пътища, значи ни е по-удобно да живеем в разказите за вечния преход и не ни устройва ние да пораснем и да правим нещата. Да понесем някому да не харесва, да понесем другиму да не отърва, да носим отговорност за живота си – това са нормалните белези на порастването. Ако се извиняваме постоянно с каквото и да било, резултатът ще е все същият, а животът все така ще си мине. Няма да спре, защото го живеем без достатъчно кураж. Както е казал поетът – заради мене ли си пак последен…или заради тебе, дебил ньеден.