Баба ти все ядково капучино е пила и все с подгряване на седалките се е возила, все на бяла покривка е седяла или там каквото е по темата на разговора. Чували сме го, а и сме го казвали. Сякаш „баба ти“ изобщо е валиден аргумент…без дори да тръгвам в посока, че в този израз липсва подобаващо уважение към самата баба.
Здравословното сверяване на часовника с миналото в подобни фрази идва като напомняне за това колко по-лесно живеем днес. И е факт, така е – днес живеем много по-лесно от всякога в историята, имаме много повече удобства, право на много повече избор във всякакви житейски моменти, повече права и дребна лична власт в малките ни светове. И все пак дали сме по-щастливи, по-осъществени или нещо друго пò е силно подвъпросно и зависи в голяма степен от това точно за кой аспект на живота решим да разсъждаваме.
Докато в миналото непосредствената и неотменима реалност е била извор на всевъзможни теглила, то днес светът преживява нещо, което едва ли някога е мислел, че ще му тежи – все по-трудния контакт с реалността. И именно тук започва разказът за неволите на постмодерната душа.
В неумолимата реалност на миналото откриваме ограничен или никакъв избор при определянето на партньор за брак, липса на контрацепция и аборт; липса на застраховки и социални системи, ограничено медицинско познание; често пъти дори липса на сигурност за храната на утрешния ден, не просто защото може да обеднеем, а защото фактически може да я няма. Правили сме много неща с огромно физическо усилие, а много от нещата, които правим днес, са били извън обхвата на възможното. Гурбет или пътуване е означавало дълго време без вести, а една погрешна връзка – често и цял живот със същия този погрешен партньор. Ужасно много болести, които днес създават дискомфорт, са били еднозначна смъртна присъда. Или поне това ясно виждаме сега, когато гледаме назад сравнявайки.
От друга страна, когато седнем на постмодерните си работни места или отворим постмодерните си места за забавление и изява, потъваме в почти непробиваеми пластове теория без практика и действия без следствие. Цифри за числата на презентацията на репорта, отразяващ нуждата да рапортуваме в точни числа, дори когато числото не ни е известно, но в кутийката трябва да има цифра за презентацията на репорта. Коментари на коментарите за мнението на човека, който е говореща глава в телевизора и коментира мнения на други говорещи глави, коментиращи казаното. Можем да правим това по цели дни, често пъти с години и то с претенцията, че променяме света, докато все по-упорито формоваме диваните си по контурите на задниците. И все така докато силата, с която диванът противодейства, огъва не просто плътта на постмодерните хора, а самото същество, което всячески се защитава от досег с лековитата реалност.
Въпреки че не винаги е очевидно, човешката душа има нужда от величие. Гледайки към миналото, сякаш го осмисляме по-добре. Днес някак се очаква други неща да са по-актуални. Доспехите и славните битки са зад гърба ни, освобожденията, еманципациите и победата над режимите са вече преживени от земите, родили постмодерната епоха. Днес няма как да си емблема за честта на пълководеца, нито можеш да откриеш електричеството или относителността втори път. Нуждата да се живее в реалността обаче е иманентна, като нуждата от въздух. Докато нереалностите, с които се ограждаме, се пропиват в самата ни същност, ние измисляме битки, врагове и победи. Докато комфорта ни спестява изхабяване, се изхабяваме, за да заработим комфорт. Параметрите на нереалностите нараняват реално, без да сме се оцапали с нещата, които сме мислели за опасни. Всевъзможни форми на отдалечаване от непосредственото се прокламират пламенно във всички жанрове, посветени на родителството и човечеството като цяло говори все повече за неща, които статистически доказано прави все по-малко.
По пътя от рисковете на безмилостната природа до осакатяващата рутина на цивилизациите човекът е спечелил много и се е отървал от много видове ежедневни неволи. Основните въпроси на битието обаче, все така, твърде малко са се променили. Как би било възможно изобщо да обясним на някого, който постоянно се бори със и за живота, какво представлява тежестта на често неосъзнатата нужда изобщо да влезеш в живота. Сякаш сме минали през проблема и сме вече от другата му страна, без да осъзнаваме кога сме подминали решението. Баба ти никога не е страдала от това, но ако те разгледа добре днес, може и да си каже „едно време беше по-лесно“. Абсурдно и вярно, нали?