Тези дни ми е все едно кой как се определя политически и външнополитически. Даже ми е все едно дали чисто човешки реагира човешки. Дори и да е отвратителен другият отсреща, не ми се воюва с него клавиатурно. Достатъчно война има и тя е достатъчно близо, не ми се прибавя повече от това в картината и то съвсем вътре в моя личен свят. А и, какво ли изобщо знаем повечето от нас. Няма как да познаваш нещата, без да си смесил себе си с тях.
Мисля предимно за хората, които идват и ми се иска да направя повече, но не знам дали ще мога. Материално може, това е лесната част – купи, занеси, даже изпрати или просто преведи през телефона, докато пазиш дистанция.
Когато преди седем години се записах да работя със сирийски бежанци, знаех, че е привилегия на духа да докоснеш живота на някого, когато има истинска потребност от помощ. Разбирах добре възвишената суета на това да правиш дребни неща, които не значат твърде много за теб, но значат много за другия, просто защото нуждата му е от порядък, който ти не си изпитвал. Един или два следобеда седмично, няколко месеца продължителност, право на избор къде и с кого да работиш, методика и морална значка, тиквен медал и благодарности в мрежата.
Няма обаче как да знаеш предварително какво ще ти направят 80 деца бежанци. А те ти правят ужасното и непредвидено – обичат те.
Лава е момиче на 9 и всеки път идва на занимание с поотрасналото бебе Мохамед, което й е поверено, защото семейството има още едно по-малко бебе. Пред стаята за уроци в бежанския център се бутат над 50 деца всеки път, щом доброволците-учители идваме, а скоро прииждат и още. Мъже от самите бежанци ги строяват и ги разпределят по групи, защото можем да вземем не повече от 30 наведнъж. Лава леко минава отстрани, защото знае, че ще я пусна. Знае, че ще взема бебето Мохамед и тя ще участва спокойно с другите деца, защото аз нямам против да раздавам материали с едната ръка, докато с другата подпирам бебе на хълбок. Тя не знае, че моето първо бебе по това време е пораснало, а и аз не знам, че после ще имам второ. И двете знаем само, че в този момент Мохамед ми е любимец.
Лава има две братовчедки, които също са в центъра – Дарин и Пейлин – и понеже тя ме харесва, и те ме харесват. Харесва ме и бебето Мохамед, то е ясно…. Всяко бебе харесва безусловно този, който е готов да го развлачва на ръце.
Помня само тези четири имена на деца от бежанския център. Другите са само лица без име, заседнали в подкорието ми. Помня и няколко думи на кюрдски – зейтун е маслини…. Може и да не е, но аз чувах зейтун, нан е хляб, а двете братчета – малкото е точно умалено копие на голямото – не казват нан, а самун. И всеки път се хилят и се надвикват с тези, които казват нан.
Освен тези двете братчета, има няколко пубертета, момичето с много дългата коса, което винаги иска да измете стаята и ни занася като крие принадлежности, още брат й в инвалидната количка. Всеки път си задавам въпроса как по дяволите стигаш от Сирия до България с дете в инвалидна количка. Притеснителното момиче със заека плюшена играчка, накипрените сестрички с многото шнолки, брата и сестрата с младата майка, децата на много прилежно забрадената госпожа и високия сух господин и тн, и тн.
За седем години имаше и дни, в които не мисля за тях, може би са били общо седем такива дни или дори цели седемнайсет, не съм сигурна, но знам, че не са седемдесет, а много по-малко.
Лава се отпечата в мен физически през една сряда. Търсеше някого в тълпата доброволци и като ме видя, се засили и се хвърли с мършавото си тяло в мен. Блъсна ме в ребрата, не знам дали нея я заболя, но мен определено ме заболя. Стискаше ме с тънките си ръце и аз я стисках, натискаше лицето си в мен и се впиваше в съзнанието ми в един от най-нерафинираните моменти на контакт с друго същество, които някога съм преживявала. Три седмици по-късно вече беше в Германия и оттогава и мен малко ме е страх от бежанци.
Ако не си се доближил до другия така, че да го усетиш, едва ли ще го разбереш. Ако не ти е прелял малко от ужаса и болката си чрез някой безумен инстинктивен жест, може и да си мислиш, че е шега. Но ако се случи да го почувстваш, няма как да излъжеш себе си, че не е страшно. Доближиш ли се достатъчно много до бягащите от война, ще забележиш, че децата са най-страшни. Те просто открадват малки парченца от сърцето ти, без да те питат на чия страна си в конфликта. А ти, колкото и да си безпомощен пред нечия военна мощ, добиваш една друга сила, която компенсира кражбата – силата да поддържаш живота и да побеждаваш хаоса. Все ми е едно колко правилен е политически този или онзи, интересува ме да побеждаваме хаоса.