Ще започна темата за това как съвременното панобщество в Европа живее между много култури с референция към дипломата и доброволческата си работа в бежански център в София. Фактът, че съм доктор по междукултурна комуникация и че съм била нещо като учителка на деца във Военна рампа, не интересува почти никого на света, това е ясно. В случая обаче тези факти имат отношение към темата, тъй като означават едно доста голямо количество изчетени изследвания, интервюта с де-що има представители на “другия” у нас, теза, защитена на живо пред комисия, както и работа на терен. Много често хората, които се изказват за Европа, България и малцинствата/мигрантите/бежанците считат, че е достатъчно да са жители на държава, посрещаща бежанци, които гледат телевизия, за да дават мнение. Това е нещо като аз, бидейки ползвател на хладилник, да претендирам, че разбирам от хладилна техника. Толкова по този въпрос. Ето как настоящото ни битуване между култури изглежда през моята призма, вече пълна с известна фактология и някакъв практически опит:
1. Отстояване на крайности – Граждански необразованият читател (който може да е иначе много образован техник, биолог и т.н.) често спасява възгледите си за “правилното” в днешния сложен контекст, като се хваща за национализма, мекия расизъм и т.н. Това е от едната страна. От другата – тежките хуманитаристи, които биха могли да са и лидери на мнение в обществото, заемат теоретична поза на тоталната еднаквост на общочовешкото. Две доктрини, които са като ези и тура – колкото едната е по-силна, толкова повече се подхранва и другата.
1.1 Възможната среда: първо и преди всичко се налага да признаем, че Другият, бил той ром/циганин (както го предпочитате), гей, евреин, арабин, бежанец или икономически мигрнат от друг етнос… какъвто и да е този Друг, той най-често носи различен манталитет. Това е едно признание, което де факто отсъства на теоретичния терен и изглежда почти политически некоректно. Няма нищо лошо в политическата коректност – това, че много хора не умеят да я прилагат така, че да запазят фактичност, е друга тема. Различието не е само дискурс, то е реалност. Разбирането за себе си, за същността на живота, жизненият проект и целите…..различието минава далеч отвъд цвета на кожата и дрехата. Същевременно различието не значи непременно заплаха, не значи посегателство над Европа или ОБОЖЕ, посегателство над България.
2. Вкорененост в етноса – През 2001 година в Европа има три големи града, начело на които стоят кметове с открита гей ориентация. Това са Берлин с кмет Клаус Воверайт, Хамбург, управляван от Оле фон Бойст, и Париж, начело с Бертран Деланое. Факт е, че с алжирския си корен Зинедин Зидан е към днешна дата старши треньор на Реал Мадрид. Извод: политиката и гражданството има какво да научат от футбола (бизнеса). Представяте ли си съседа на Зидан от квартала на детските му години кмет на кой да е важен френски град? А след още 15 години…пак толкова не. Европа твърди, че става по-толерантна и наистина е така, но по някои теми. Същевременно здраво стиска и максимата “Кръвта вода не става”. Докато сегашната ни идентичност, която е най-вече тази на историческото ни минало, е най-важният маркер, по който се ориентираме в социалния свят днес, нищо добро не ни очаква в бъдеще. Етносът или нацията не са крайната цел на обществената еволюция, но докато ги осмисляме така, ще останат нейната крайна точка. Това не е толкова хубаво, колкото на някои хора им се струва. Не за друго, а защото светът не спира да се променя и постепенно се изгубва възможността да се адаптираме към тези промени без участието на кръвта, войната и т.н. Етносът дава корен, но не може да даде посока напред.
2.1 Възможният подход: со кротце, со благо и со мъничко кьотек. Казано на хуманиратен език – с политика и практика на приемане (да интегрираш някого означава да го приемеш), с неуморно и целенасочено индоктриниране на дошлите отвън в правилата, от които не можем да отстъпим – например права на жените, светско образование и др., и с участието на репресивния апарат, но целенасочено – когато се нарушават тъкмо тези правила. Основният проблем пред този подход е, че той не е започнал навреме. Как държава като образцовата Холандия например е допуснала да има второ и трето поколение живеещи имигранти, което не говори местния език. Т.е. биологически имаш население, социално не. Тези ефекти са следствие на смеска от толерантност с притъпяване на сетивата и щипка надменност. Не са проблем на свръхтолерантността, както често сме чували, а на другите съставки в рецептата. Гетоизираните квартали на имигранти в различни държави са територии за какво ли не… с мълчаливото съгласие на самите държави. Това е нещо, което е изграждано ден след ден, чрез поредица от избори и по много причини. И в България, когато 13-годишна се ожени и е майка, а малко по-късно е проститутка, държавата не се намесва. По престъпления срещу личността прокуратурата следва да се самосезира. Не е толкова трудно да се установи дали един брак е доброволен или не, не е толкова трудно да се намерят лостове, с които да им стане твърде сложен животът, ако продължават да възпроизвеждат забранени практики. Обаче се искат пари и работа: 50% репресия срещу незаконните действия и 50% алтернативи за друг живот. Истината е, че никой не му и хрумва да работи в тази посока, защото дийп даун ние всъщност вярваме, че за тези хора просто не си струва…Нарочно не ги назовах – познахте ги нали?
3. Страх и жал – на всички етнически различни граждани, които са обособени като социална категория (да това се случва често, нима циганин не е социална категория) мнозинството гледа или със страх или със съжаление. Това се видя още по-силно при бежанската вълна. Обикновено страх и жал преливат едни в други, а ситуациите от ежедневието могат светкавично да преобърнат едната емоция в другата.
3.1. Възможно ли е уважението: То би дало нов поглед към Другия. Уважението е работещ подход, съжалението е поглед отгоре. Когато съжаляваш някого си склонен да му дадеш старите си дрехи или 10 лв., този някой обаче няма място до теб – дори като склададжия там, където ти си счетоводител, ПР или шеф. Уважението може да бъде дори начин да приемеш страданията, които Другият е преживял и лишенията, които е понесъл. Ние обаче не умеем да гледаме на такива неща с уважение. Дали уважението е възможно – не знам, на теория да, не практика – не знам. Факт е, че то е и взаимно необходимо. Ако на германеца или белгиеца се гледа като на бял господар, който трябва да даде или като на съвременен колонизатор, който постоянно те подценява и избутва в периферията, няма как да изтръгнеш уважение от него. Ако той обаче по определение те подценява и изтиква, защо ли би ти хрумнало да го уважаваш? Някъде тук започва да прилича на кокошката и яйцето.
На този фон има още неща, част от които са ужасно сериозни – крайната комерсиализация на всичко в обществения живот през късния капитализъм; намесата на конспиративната нишка и влиянието на задкулисието в световната политика; вътрешните различия в Европа – когато говорим за иракчани, “ние и те” е едно, когато говорим за британци и българи “ние и те” е съвсем друго. Добавям още връзката на всичко от незаконните практики и “сивата” икономика в гетата с официалната политика, това за което се харчат тези “сиви” пари от бели персонажи, а специално у нас – и купуването на гласове. Забравете за етноса, той е за глупаците – картината е доста по-гадна.
Какво остава в заключение? Според Освалд Шпенглер всяка култура и цивилизация достига до своя естествен край, когато след векове развитие, презрее и взеле в късните си фази. Базирайки се на цикъла на много култури, проследим в историята, той определя тези късни фази с няколко отличителни черти, които започват да доминират в материалния и духовен живот: образуването на мегаполиси със смесено население, доминация на търговските отношения във всички сфери на социалното, върховенство на политическото действие в ценностен план, размиване на ориентирите, вътрешни конфликти в културното пространство. 5 от 5 . Не е страшно да мислим, че нашият свят може да спре да съществува такъв, какъвто го познаваме. Единствено ако не надценяваме ценността му и ролята му във всеобщата история, можем да участваме в изграждането на друг свят след този и да избегнем катаклизма между тях. А това съвсем не е опит за страшни пророчества – винаги е имало следващ свят: след Шумер, след Маите, след Инките, след Рим, след Византия, след Османската империя. Ще има и след Европа, Русия, САЩ и ИДИЛ.