Фразата „медиен комфорт” нашумя особено силно по време на първия кабинет на Бойко. По—специално тогава тя обозначаваше страстното премиерско—медийно танго, което се вихреше с почти плътска близост за радост на масите, вместо за тяхната осведоменост. И хората си се радваха, изборният резултат го доказва, каквито и контааргументи да може да се посочат.
Още тогава за тези, които наблюдаваха с отворени очи, проблемът беше не в Бойко, а в медиите. Не в това, че те му дават комфорт, а в обратното — той на тях. Дава им улеснението на „готовите новини”: той ги произвежда, вместо да трябва те да си ги произвеждат сами. Той им дава материал за сочни цитати, дава цветисти публични жестове и уж решения. Това, че решенията са от типа „отлично възпроизвездащи външните белези на размаха” —вятъра и свистенето — е без значение и преди и сега, защото ефирът е пълен. За това аз съм писала (бидейки част от екипа на Лаборатория за медиен мониторинг), писали са и са говорили по—запознати от мен хора.
И сега на днешния въпрос: медийният комфорт днес, който може би тогава стана траен навик, трябва да се разглежда като фокус над комфортни теми. Такива, които медиите поддържат и преживят, защото им е най—лесно и удобно и защото могат да очакват овчото съгласие на публиката. Този въпрос е и маркетингов: чрез съдържанието сегментираш широка публика, вместо да теглиш в някакви непопулярни посоки и да си сегментираш тясна публика… гол вместо автогол.
Проблемът за това хората ти да пребивават изцяло и единствено в зоната си на комфорт е известен на всеки съвременен мениджър. Работата започва да се върши по инерция, човек гледа да не се натоварва много, търси вариант хем да рапортува прилични резултати, хем да не се напрегне много за тях. Ефектът от това е посредствен продукт, липса на нови подходи и в по—традиционните бизнеси, ако не загуба на пазарни позиции, то поне пропускане на растеж.
Когато медиите живеят в зоната си на комфорт, резултатът е малко по—различен. Техният комфорт е популизмът, който се преглъща лесно по време на вечеря пред телевизора и стъпва на всички добре улегнали предразсъдъци. Техният комфорт минава през теми като История Славянобългарска в учебния план, като цената на парното, като Гришо и Никол. Когато медиите се ограничат в тези теми, те не правят нищо различно от това да се държат в зоната си на комфорт. Съвсем естествено резултатът от това е посредствен продукт: нещото, което произтича от функционирането в рамките на комфорта.
Целият цирк, който наблюдаваме в последните седмици по медиите, е отроче на комфорта — лесните за пакетиране съобщения, облечени в почти художествено повествование, които са и лесни за възприемане. И така се пропускат възможностите за някакво порасване в обществото.
Това е то медиен комфорт: публичност, подчинена на комфортното. То по природа е противоположно на гражданското.