Когато науката деѝства като религия

„Да вярваш в науката” като максима ми напомня на съвременната народна мъдрост „fighting for peace is like fucking for virginity”. Науката не се крепи на вяра. Точно там е номерът — става дума за интелектуално вникване и доказателства. В долните редове следва кратък обзор на това, до което води вярването в науката. Преди това обаче едно важно уточнение: тук не се прави ценностно съпоставяне на вяра и научно познание. Двете неща не само не си противоречат, но и балансираното им съжителство е нужно на човешкото същество. А е и доказателство за здрав разум и здрава емоционалност.

ЦЕЛ И СРЕДСТВО

Първо и преди всичко науката следва да се разглежда като инструмент, а не като висша цел и кредо. Има цели, постижими по пътя на научния метод, има въпроси, които могат да бъдат разрешени чрез него. За жалост/радост има и такива, които се нуждаят от инстинкт вместо рацио, от вяра вместо учене и изследване, от усещане вместо от преценка. Всички дилеми на живота и дълбоки проблеми на битието изискват предимно качества на душата, а не качества на интелекта, (което съвсем не прави интелекта опозиция на душата). Накратко: Науката е средство, целта винаги е самият човек. Дали ще е щастието на човека, качеството на живота, оцеляването на популацията, реализацията на индивида или нещо друго, целта е самият човек. Съдейки обаче по статута на парите, които също трябва да са средство, а не цел, може да се каже, че съвременният човек е доста склонен да обърква тези две категории.

РАЖДАНЕТО НА АБСУРДА

Мине се — не мине и някой институт, екип учени или напредничава компания обяви, че ще спре остаряването или ще въскресява мъртъвци чрез изкуствен интелект, или друго, по ваш избор. Горните не са измислица, както сочат линковете. Интересни сайтове за популяризиране на научни открития пишат по теми, третиращи човешката душевност със статистически подходи, а какво да говорим за обикновените масови медии…. Концепциите за всевластност на знанието раждат социални феномени: макар и невинаги да си личи, изборът за това накъде да потече финансирането често се определя от мотиви, които могат да се нарекат “идеологически”. Самата идея за тоталното могъщество на научния метод представлява идеология. Това, което се налага в живота на хората и се узаконява чрез институциите, също може да се окаже подчинено на такава идеология. Например: ако Федералната комисия по лекарствата в САЩ приеме, че стареенето може да бъде спряно по медикаментозен път, това ще отприщи голям финансов ресурс в посоката на разработки против стареене. Преди да е ясно как терапия с анти—ейдж хапче се отразява дългосрочно на организма или как се отразява в поколението, хапчето би станало законно (“дългосрочно” и “в поколението” би означавало поне 40-50, а не 10—20 години разработки и тестове). Ефектите ще следват, а фактът, че се стига дотук, би бил плод на вярването, че кое да е конкретно вещество или комбинация от вещества (хапчето) може да бъде “ключът!”. По структурата си такова мислене прилича най-много на алхимичното търсене на философския камък.

ГЕНЕТИКАТА В РОЛЯТА НА СВЕТИЯ ГРААЛ

Търсенето на философския камък — мистериозна материя, която превръща всеки метал в злато — е центърът на алхимията. Вярата в съществуването на субстации, които дават абсолютен отговор или решават проблеми от разнообразен произход със замах обаче, е дълговечно човешко изобретение. Натоварването на коя да е субстанция със свръхсили е по същество вяра в магичното. Тук освен философския камък можем да сложим още светия граал, любовната отвара, гена на алкохолизма, а в чисто структурно отношение и световната конспирация. Макар и по—различна с ролята си на причина, а не на отговор към пролема, световната конспирация напълно се вписва в поредицата концепции, които позволяват да предадем себе си на трансцендентното, което обяснява и владее всичко и ни оневинява и освобождава. Хапчето против стареене е представата, че можеш да излъжеш природата без последствия. Удължаването на годините живот е напълно възможно, но реалистичният подход към него би бил комплексен и би изисквал социална система за прилагане. Представата, че можем просто да добавим някаква субстанция в тялото, която да изключва даден ген като физиологичен прекъсвач и това да ни направи вечно млади или да ни отърве от зависимостите, е най—малкото наивна. В тази мисловна структура освен това се крие и един парадокс. За този, който счита, че премахването на един ген може да определи хода на живота и качествата на личността, генетиката функционира като нещо подобно на бог и властелин, който определя и предзадава до край. Парадоксът се поражда от това, че с дръзката научна мисъл ние считаме, че можем да моделираме богът—властелин. Ако осъзнаваха, че е религия, тръгналите в тази посока, биха имали боязън от гнева генетичен и злощастните му последствия за човешкия род. Може да се предположи, че моделирането на генома ще да доведе до много промени: изключително негативни. Последващата нужда от справяне с тях вече би могла да е източник на реален научен подем по примера на Втората световна война и ракетната технология.

С дръзкия научен подход е редно да се адресират преди всичко проблеми, решими по научен път. Какво има отвъд, защо човекът остарява и умира, както и всяко друго същество, защо има нужда от любов или търси опиянение, това не са теми от спектъра на научното познание. И биохимията на мозъка съвсем не отговаря на тези въпроси. Ако си мислим обратното, това е пример как науката действа като религия. Представете си как щеше да изглежда светът, ако все още приемахме религиозните представи за устройството му. Ако чуете някой учен да ви обещава свят, в който хората не остаряват, мислете за него като за рапъра, който чрез Туитър пропагандира, че Земята е плоска: просто човек, който мисли, че статусът му е основание всичките му приумици да са валидни.