Помните ли видеата от типа „Момиче танцува кючек на маса и пада. Голям смях!” Не е невъзможно все още да са популярни в определени географии и възрастови групи. Навремето почти никой не се замисляше за факта, че освен ханшовете на тези момичета, в кадър са и лицата им. Пък и винаги стоеше усещането, че провинциално-моминската им семплост (независимо моми или не) се ласкае от този вид публичност.
В културно овластения градски свят тук и сега обаче има нова масова практика. И ако не всеки я практикува активно, то много много хора я потребяват онлайн, което си я прави точно масова. Говоря за снимането на нищо неподозиращи хора, обикновено с абсурдни и/или просто селски одежди, прически и аксесоари, последвано от бързото им качване в Туитър и/или ФБ.
Какво толкова, на пръв поглед… тези златни токове си плачат за усмивка, както се носят с претенция, да не говорим за ордите сандали с чорапи, търсещи прохлада в метрото. Чакай-чакай, да не забравяме малцинствата и разпознаваемите пришълци от най-дълбоката провинция. Защо да не се изгаврим и ние с тях, не е съвсем достатъчно, че цивилизацията вече ги е изгаврила от мига на раждането… Е, предполагам всички се сещат за кой тип снимки говоря. Ето кратка систематизация на хората, попадащи на тези снимки:
– цигани и циганки, понякога децата им, намиращи се в нелепо за нас положение;
– всякакъв род маргинали с будещ насмешка външен вид;
– помпозно и безвкусно облечени жени и чат-пат мъже, били те по-заможни или по-скромни според облеклото.
Ако трябва да обобщя, най-честият портрет от този вид е на човека с дефицит: ментален или финансов, душевен или културен…или просто на този, чийто свят не разбираме, но гледаме отвън. Събрани накуп, тези снимки биха направили нещо като анти-People of Sofia, защото в този сайт дори и маргиналите са представени като колорит за света, а не като резил за самите себе си.
Специално мургавите събратя имат и уникалния шанс да се превръщат в мемета и подложки за патриотични послания, готови за споделяне от всички, които ги мързи да се занимават да снимат, ама иначе таа работа ги кефи. И изобщо не става дума за заснетите кифли с джипове, спрели на инвалидни места…гражданският натиск е точно обратната практика.
Защо хората го правят? Защо снимат и качват нищо неподозиращи други хора? Често за личен ПР, за оразличаване от типа „ето какво НЕ съм аз”, за повече популярност онлайн. Приемето го като жълтината в масовите медии: води до популярност. Това са секундите и килобайтите ни лично жълто съдържание, генерирано без особено замисляне. Понякога мотивите са „игрови”: например хаштагът #ndoezebra в Туитър. Под него може да видите много снимки на зебри, картинки на зебри, графити със зеброви шарки….и жени в дрехи със зебра мотиви. Тук осмиването е по-рядко, понякога едва доловимо или просто въпрос на гледна точка, а много от сниманите дами носят естетика. Но все пак…всички сме чували това, че телевизията няма право да ви снима и излъчва без вашето съгласие и често това отеква в ефир, когато ситуация, планирана за лична, а не за публична, попадне във фокуса. Ако мислим, че е редно медиите с лиценз да имат и да спазват известни ограничения, то и всички ние, които от момента на постването се превръщаме в медии, е редно също да го правим.
Ами, ако видите себе си, по-точно някоя от възможните версии на себе си, на снимка с хаштаг #смазнакоса или под каквато и да било рубрика. Който не е имал bad hair day, да хвърли камък първи…Човек разпознава себе си на снимка в гръб или даже само краката си. Представете си утре, ако пирон на стол в чакалня скъса панталоните ви, вдругиден да се видите „споделен” с таглайн „Улеснен достъп”. Споделен…какво значи тази дума иначе! Или пък да се случи на половинката ви, на детето ви, на брат ви….Чакай малко, тази лелка с торбите не е ли майка ми?!?… Найс, а B-)
Неотдавна Моника Люински говори в TED за цената на срама. Каквото и да мисли читателя за случилото се с президента Клинтън и нея, тя беше и си остава най-безпрецедентната жертва на онлайн културата на подигравките, а погледът, който дава към явлението, е вероятно точно заради това болезнено точен. И макар човекът с абсурдна външност, качен в някой следен от 100 човека акаунт, да няма нищо общо с глобалното изобличаване на нечий личен живот, крачката понякога е много малка. Из разказите на Моника Люински има и една такава обикновена историйка….завършила със самоубийството на принудително разкрит пред света студент гей.
Когато се засилим да снимаме и постваме, нека първо се замислим “защо” и “кому е нужно”. Ако е много карикатурно и искаме да го имаме, нека само го снимаме, без да го споделяме (помнете какво означава в оригинал “споделям”). Ако пък умираме да разкажем…нека е разказ в думи, не в образи. например: И бабите в метрото вече носят зеброви поли….дали търсят дядовци с лъвски ризи?! Ключовият принцип зад всичко това: не поствай другите там, където не искаш да видиш своя снимка!