Едно време мислех, че това между бабите и храната е обикновена глупост. С времето обаче осъзнах, че нещата са по-дълбочки… и даже си имат аспекти, според мен точно три! От една страна е мисията им ти да изядеш колкото може повече (едно), от друга – самото готвене като ценност (две), а за капак идва и самоунищожението чрез храна (три). Това третото съм го виждала, но наскоро взех и да го чувам от хората около мен, та май се оказа не по-малко разпространено от другите две.
“Tи нищо не яде” е реплика, която обикновено се насочва към празната ни чиния. Не знам колко е достатъчно, но повечето количества от нула до половин кило ядене минават в графа “нищо”. Храната е мит и ритуал, кръв и мана и интимна намеса в тялото на хранещия се, затова винаги може и още. Тя е меката власт на иначе непоканеното участие в живота на младите. Понякога това участие набъбва до тихия терор на властовата асиметрия между възрастите, а всяка неудовлетвореност на личния житейски път може да се изцери с една лъжица и едно ядящо внуче, независимо дали доброволно или насила. Даже ако е леко до умерено насила, удовлетворява най-много потребности накуп, без да създава чувството, че прекаляваш. Да ядеш каквото, когато и колкото аз кажа, е моята мощ и форма на контрол и моят начин да те конструирам като зависим от себе си (понякога не само в своята, но и в твоята глава). Това разбира се, е в крайните форми на явлението,… които обаче, нека не се лъжем, далеч не са много редки. Леката психопатщина е вероятно по-разпространена от стабилното психично здраве, включително и в напреднала възраст. Иначе посрещането с питка и причестяването с нафора почиват на пряката не/съзнавана асоциация между храната и плътта. Неслучайно казваме за сладките деца и желаните партньори “ще те изям”. Физическата живост е потвърдена и отпразнувана с храната, а връзката с другите, симулирана чрез тъпченето им с яденета.
“Какво готвите” пък е откриваща реплика за разговор, сравнима с “какво правите”. Ако се окаже “нищо” (т.е. не се яде готвено), толкова по-удобно! И това също има своите психо-философски основания. Готвенето има всички елементи на творчеството, а творчеството е и винаги е било условие за душевно оцеляване. Готвенето обуздава и канализира порива да правиш все нещо със себе си и времето си, дава на мирозданието стабилност и обозримост, разчертавайки деня, но преди всичко носи благовидната фасада на направеното за другите. Под напора на тенджерите, тиганите, черпаците, съдинките, бурканите и торбите, в които се тътри насам-натам, тези тълкувания са скрити от самата баба под маската на битовизма. Битовизмът от своя страна е последният пристан на благочестието, през който се четат грижата и отдадеността на поколението – основна константа на традиционната женственост и смисълът в това да съществуваш като жена, когато мъжът или вече го няма или меракът му го няма. Потребности извън терена на тялото просто не слагаме в тази манджа. Пребиваването в кухнята освобождава всяка баба от собствения й ексцентризъм и от хрумванията, непригодни за амплоато, в което счита, че следва да се разпростре. Макар и душата да запазва всичко в себе си в течение на годините, традицията повелява да консервираш в буркани повечето от него. Това съхранява автопортрета на личността тогава, когато всичките й основания да се нарича личност според самата нея са се изчерпали с годините. Забелязали ли сте колко често бабите се опасяват, че инстинктът им за самосъхранение е само никому ненужна прищявка и е трудно обяснимо от морална гледна точка защо продължават да са живи. Е, ако готвят, това магически оправя нещата.
Нямам въвеждаща реплика за третото, защото от него винаги се бяга. Баби, които цял живот са пили само вода започват да се наливат с Фанта, скоро след като им открият диабета. Прогресивно дебелеещи баби добавят по още една филия хляб на хранене към менюто си всяка седмица. Лели и баби, които ходят само до пазара, а във всеки друг момент седят, хапват порции като за земеделски работници. Някои отричат, че ядат много, други казват, че радостите им са се свели само до храната и съзнателно ядат много. Трети просто избират ден след ден това, което не трябва – няма значение дали имат оксалатни камъни и става дума за спанак или плаки по кръвоносните съдове и става дума за залоени меса. Порокът е страстта към саморазрушение – той не е просто пушене или хазарт. Той е лъжлив и изменчив, винаги способен да намери път към тези, които имат нужда от спасение в него. Да не би да си тръгнала по дядовци на стари години, или да си почнала да залагаш на бой с кучета? Не, ти може да си ги биеш по двора, но да се убиваш всеки ден с дози глюкоза и трансмастни киселини е свещено право, което никой не може да ти отнеме. Храната носи благовидна маска и позволява на бабите да я превръщат в порок-без-морална-присъда, но за жалост с реални последствия. На стари години немалко баби, а чат-пат и дядовци започват да пречат на половинките си и на други околни да се хранят според здравето си и да избягват неподходящите храни. На дядовците обаче им е по-лесно като цяло, тъй като алкохолът и цигарите не спират да са част от прерогативите им, като при това имиджът им на “свестен дядка” (или пък на дърт вампир) е относително съхранен.
И поука за младите: В описаната ситуация има по малко от социалните конструкции на пола, личната характеропатия и неволите на старостта. Умението да пораснеш – нещо, което така и не всички овладяват, – за жалост не е последното предизвикателство на възрастта. Умението да остарееш с достойнство и уважение към себе си и преживяното е следващата висока летва на хоризонта. Да запазиш интерес към живота е безценно и част от това е и да запазиш интерес към храната: Да я познаваш и усещаш като един от даровете на плътта, да искаш да я сготвиш и споделиш, да караш другите да си спомнят за теб с най-пълноценните вкусове, които са опитали някога в детството си. Готвенето на баба неслучайно е емблема – неговият вкус не идва нито от тенджерата, нито от печката, нито от подправките. Дължи се изцяло на бабата. Свещени тук са чувството за мярка и дълбоката мотивация, с която подхождаме към делата си (дори ежедневните). Няма нужда от пълнен слон, който да довлачим от пазара, да готвим три дни и дояждаме две седмици, за да не се хвърля, само защото искаме да не спират да ни забелязват, докато не се забелязваме сами от години…
Да изгубиш интерес към себе си и да се подмениш с непоискана шведска маса или да си позволиш леността на вероюто “какво друго ми остава” не е задължителен реквизит на дълголетието. Нека помислим отсега – ако доживеем, тогава ще имаме много много време. За целия свят, а най-вече за нас самите, ще е по-добре, ако в него съумяваме да правим нещо повече от това да въртим кръговрата на органичната материя между наторяването, реколтата, сготвянето, яденето и повторното наторяване. Май ще си потърся ролеви-баба-модел отсега.