Пикачу ти материну, мистичният град Мачу Пикачу и пикачули го тоя какви ги говори? Пикачу и всичките му побратими са във фокуса на вниманието вече от доста време – дали това е фокусът на камерата, насочена към града; дали това е фокусът на медиите, които търсят отговора за това доколко пристрастяваща и опасна е играта; или фокусът е на възторжените, оплюващите и възмутените от едните и от другите…Пикачу все е съвременен културен герой.
Като японско умотворение покемонът има някои интересни характеристики, които е трудно да разберем, както е трудно да се потопим в японското….то просто е трудно разбираемо за хората извън специфичния му контекст. Но ако изходим от аксиомата, че зад масовото увлечение и опиянение ще да стои нещо повече от масово оглупяване, тогава можем да подходим към психологията, духовността и дълбочината на покемона. Така да се каже, и той душа носи.
Поглеждайки аналитично, веднага забелязваме многопластовата конструкция на покемона….същество и стихия; самостоятелно съзнание, но контролирано от човек; бойна единица и еволюиращ дух. За тези, които не са запознати със сюжета: Покемонът е нещо като животинче с полумагични характеристики, което днес играещите, а по-рано в анимето героите улавят в червено-бялото кръгло калъфче, което неизбежно сте виждали из мрежата. После като спорт и призвание те тренират уменията на покемоните си, участват в битки с тях и се представят на турнири и първенства. Покемонът не може да се управлява сам….но човекът трябва да усети, улови и развие естествения му талант. Един покемон мята огън, друг прави дъжд от вледенени остриета, трети върти вихрушки. А умението на треньора да се сработи с покемона, да прозре темперамента му и да бъде като едно с него предопределя успеха му в битките и еволюцията му в следващо създание.
Многовалентният образ на покемона сякаш извира от разнопосочната от западна гледна точка същност на шинтоизма. Погледът натам е неминуем, тъй като все пак родословието на покемона е японско, ако и в момента същият да е впрегнат в каляската на капитализма. Традиция, пропита в бита, която отдавна не е обвързана с вяра; религия без конкретно божество и мистицизъм, обожествяващ природата, припознаващ дълбока духовност във всичките й проявления – шинто. Добавете още чистотата и умението да усеща, които възпитаваш в съзнанието, но също енергичния милитаризъм и честта на това да си войн – сякаш противоположни характеристики, синтезирани в един индивидуален живот: всичко това ще откриете и в покемоните, дечица на своята култура. Същества, образи или неща … каквото и да ги наречем, те съвсем логично са измислени в Япония, а не на Запад. Покемонът е невинен и чист, но има големи природни сили, граничещи със стихии. Той притежава енергията, но се нуждае от треньор и водач – на арената покемонът не се бие сам, а е като машина в ръцете на този, който го управлява. Напънете го твърде силно и той ще бъде наранен, недоволствайте от представянето му и прахосвайте яростно енергията му и той ще падне изчерпан; но още – вярвайте в силата му и тя ще се увеличи, почувствайте неговата субективност като едно със своята и ще управлявате природна стихия. Ако лъжете очакванията му и естествената му нужда от достойна битка, покемонът залинява, а вие сте нервен и неосъществен. Ако го пуснете в себе си и вие сте в него, разчитайки на смелост, упоритост и чест – заедно вървите напред. С мистиката на природните сили, с нуждата от битка и отстояване на своите и нашето, с неуморната упоритост на постепенно постигани степени съвършенство покемонът е шинтоист по произход.
Това не е апологетика на играта Pokemon Go, съвсем не. Това е хладен и разумен анализ на екзотично-мистичното, което е нужно на една модерна технология от типа на добавената реалност, за да накара огромен брой хора изведнъж да започнат да я използват. Без душата на покемона играта би била само едно от многото приложения с твърде нишово пазарно проникване. Кое ако не играта като такава ще тръгне да запълва празнотите на запуснатата мистика в днешния комерсиализиран свят!
Лесно ще разпознаем покемона като психоментално изкушение от Изтока, щом го поставим до истински западните попкултурни феномени. Супергероите тук най-точно изпълват формулировката. Въпреки външните разлики, в тях отново и отново ще видим начина, по който местните религиозни потоци, макар и вече попресъхнали, са издълбали каналите на мисълта. Супергероят в западните сюжети (бил той Батман, Супермен, Капитан Америка или Железния човек) е син човешки с божии сили (твърде рядко и с по-малък обхват на способностите дъщеря); хуманоидна персонификация, призвана да носи кръста по спасяването на света. Познато, а?! Факт, че в масовизираните до истерия моди има нещо дълбоко отегчително….но не е ли чудесно, че нещо хем по-ново, хем по-древно най-накрая отървава съвременните градски чеда от все същия евангелски сюжет!..