Мине се – не мине и някоя потресена от преживяното по пътищата дама споделя мнението си по въпроса. Та и аз така. Малка и не особено травмираща ситуация ме накара да се замисля за гледните точки, през които пречупваме преценките си: кой кога е виновен или не е, кой кога е крив и кога прав. Колкото повече наблюдавам света, все повече ми се струва, че крив и прав, пригоден и непригоден, дори резултатен и безрезултатен имат малко общо с фактите и много общо с нагласите към съответния субект. А за някои групови субекти – като шофьор-жена – нагласите, знаем, са безпощадни.
Два възможни разказа за една и съща ситуация:
– мъж с бус се готви да тръгне на заден през малък крайно пълен паркинг, за да излезе изцяло на заден през тясното уличе, дълго 30-40 метра, вход към няколко обекта….несъвместими наглед: тенис корт, детска градина и сервиз. Идва патица, запушва почти със своята кола, трябва висш пилотаж, за да излезеш и въпреки крайно любезното питане на мъжа дали сега трябва да я чака, тя заявява, че за минута ще е готова и си продължава към детската градина. С любезното “Приятен ден” мъжът си пали пак буса и започва маневра на косъм, защото с цялата си наглост тя явно очаква наистина да я чака. После поглежда неразбиращо-възмутен към вече завръщащата се, която след наглостта си да запуши бързо-бързо се изнизва след него и сигурно и ще има и наглостта да го засече на следващото престрояване….
– “тя” разбира се, съм аз. И така, както го написах по-горе, без излишни емоции, си представям неговата гледна точка и вероятно не съм съвсем права, защото неговата гледна точка няма как да знам…. Иначе аз какво видях: мъж с бус, запушил 3 коли се готви да потегля, което ще му отнеме малко маневри и чакане, защото не само всички са спрели нагъсто, а някои накриво, но и от задната страна, по единствения вход и изход идва още една кола след мен…разминаване няма – чакаш и караш на заден. Преценката: за под минута ще викна на детето да идва и ще сме пак в колата, защото мястото наистина е малко и това наистина е точно до оградта на детската градина…и ще сме тръгнали. Алтернативата: да тръгна назад, да върна колата след мен, да излезем и двете коли, да изчакаме господина с буса и след това да се върнем или междувременно да търся място отвън и да мина пеша. И в двата случая той изчаква и не прави излишни маневри, в единия за мен е лесно и бързо, в другия – доста по-сложно и по-дълго. Изборът е ясен.
Развръзката: Докато слизам от колата той загася своя двигател и казва “И сега да ви чакам ли трябва?”, гневен, но любезен. “Виждате как спират всички, тук редовно се изчакваме, ето че и вие сте запушил три коли….трябва ми точно минута да викна детето и сме тръгнали веднага”, избълвам аз. “Приятен ден!”, следва – кратко и ясно. Нервно и гневно “приятен ден”, което жестомимичният превод в ефир би цензурирал поради изражението, с дълбокото убеждение на не просто прав, но и с превъзходството на по-възпитания. След маневра на точно 2 косъма разстояние и точно на изплъзване от хватката на моя автомобил, господинът забелязва, че вече съм се върнала и детето се качва в колата. След това повече не отделя онзи злобен типичен поглед на шофьорско его от мен. Не знам как изминава метрите по уличката на заден, като редува огледалата и злобното взиране. Проследявам го, защото аз карам назад точно зад него….тъй като наситина ми трябваше дори по-малко от минута, оказа се. На финала го изчаквам да потегли, за да се включа в движението, като разбира се, пак съм плътно проследена от такъв поглед, който ме кара да мисля, че написаното по-горе “без излишни емоции” май не е съвсем вярно.
Не мога да кажа, че е бил невъзпитан, че е бил агресивен, че ми е попречил с нещо…няма да е честно. Не знам как би се държал, ако бях мъж. Знам само как “прецени” моята преценка, как беше тотално убеден в правотата си, която геометрията на паркинга, улицата и следващият идващ автомобил оспорваха. Знам, че в неговите очи се налагаше да направя жест на отстъпване на нещо – на път, на време или на не знам точно какво, което всъщност по обективни причини нямаше как да получи. Защо на такова място влизаш с бус, какво става, ако някоя от запушените от теб 3 коли иска да излезе и не е ли взаимното изчакване органично присъщо на такъв “паркинг”? Очевидно бяхме на различни мнения, но целият му жест беше едно живо доказателство за всичките му превъзходства на пътя: хем е шофьор най-страшен, хем не чака ти да му отвориш път, сам се справя, хем е джентълмен, приятен ден. А за другия шофьор какво да кажем…, абе жена.
Наскоро гледах едно видео, в което колоритна дама с азиатски фенотип темпераментно обясняваше за похвалите, които получават мъжете на бременните жени. Едно от изреченията й обобщаваше, че трябва съвсем малко за да си “шити мам” и отново съвсем малко, за да си “грейт дед”. Бих казала, че същото важи в още много-много сфери: жената-шеф (една проява на стил на общуване, мислен като неуместен, и вече е незадоволена, кариеристка, кучка и т.н.); жената-инженер (която, ако не знае всичко на света, си е неграмотница, а ако го знае, е теоретичка и натегачка) и разбира се….жената-шофьор, която си е чисто и просто кофти шофьор! А от мен, приятен ден 🙂