Или как разни работи от идеите на научната фантастика се осъществяват в реалността…
Има вече хрумвания от научнофантастичните сюжети, които станаха факт. Такива са например 6-те изобретения от “Стар Трек”, за които писаха и наши медии преди време. Но тук имам наум нефизически артефакти…мисли и концепции, които е напълно възможно да се осъществят като социална реалност, дори и ние да не доживеем да ги видим. Няма да става дума за светлинния двигател и робота-домашен помощник. Представата за конкретните артефакти на бъдещето често се оказва наивна, когато то стане настояще. А и бъдещето като цяло вълнува повече с хоризонта си, а не с предполагаемите стоки и предмети. Факт е, че междугалактическите средища (барове, затвори и т.н.), в които всяка вселенска твар говори граматически приемлив английски, е слабост на повечето комерсиални фантастични сюжети. Но и този устойчив концепт ще бъде пропуснат за сметка на по-дълбоки предусещания за бъдещето ни като вид, които жанрът кодира.
Основано в същността си на колективното несъзнателно, понятието архетип често бива обвързвано с еволюцията и биологичното ни минало. Колкото повече обаче задълбава в разбирането си изобретателят на понятието – Юнг, толкова повече самото то се свързва с трансценденталните корени на живота, с духовността и способността ни все пак да проявяваме първична колективна мъдрост. Затова, относно това познание, което дреме имплицитно в човечеството, независимо дали касае настоящето, миналото или бъдещето, можем да разсъждаваме като за архетип. В конкретния случай това е архетип от бъдещето: идеи-прогнози, които се просмукват в киното и литературата и печелят широка интуитивна подкрепа за сюжета. Дори и когато живеем в индивидуалистичен свят, колективната ни природа има потенциала да предусети пътищата си и да знае докъде биха я довели те. Тук съзнателно ще прескоча и твърде разточително присъстващите във фантастичните сюжети преживявания на съзнанието под влиянието на пространствено-времеви феномени. Тяхното място виждам по-скоро някъде из принципните дискусии за природата на съзнанието, а не толкова при предусещанията за бъдещето. И така:
Технологично развитие и невъзможност за възпроизводство. Дали под формата на много напреднало човечество, загубило възможност да се продължи биологически, или чрез срещата с инопланетни същества, достигнали тези връх и дъно едновременно, фантастиката неведнъж е разказвала все същата история. Това е историята на напредналия биологичен вид, който има много години в живота си, който е зрял и можещ, познава върхови от наша гледна точка начини да обуздава стихиите и да добива енергия от тях, но….няма бебета. Разбира се науката сама по себе си не е виновна за това. Причината се крие в употребите й, в това, че в тези сюжети е достигнат хоризонта на познанията, а действащите лица са решили, че вече умеят да прекрачват този хоризонт и да се връщат, да го манипулират и преправят по своя преценка… Паралелно можем да разсъждаваме и за социалните явления в напредналия свят, раждащ такива сюжети. Биологичното начало, разбира се, винаги е влияело на социалните структури, така че няма причина да отхвърляме и обратното: не е невъзможно социалната ситуация на късния капитализъм, в комбинация с глобалния технологичен бум да повлияе биологията ни с малко или повече необратими последствия. Неустойчивите обърнати пирамиди на населението са факт в целия (възприеман за) развит свят, както и бумът на репродуктивни проблеми. Как и дали популацията се саморегулира чрез психични и/или физиологични явления, е категорично неизвестно, както и последствията от твърде слабото функциониране на естествения подбор*. Ако предположим, че във Вселената са възниквали и изчезвали много цивилизации, то неизбежно някъде между тях е имало и такива, съспиали собствената си биология, преди да развият достатъчно ниво на технология, което да ги спаси. Дали критичен минимум функционираща биология пък не е задължителен реквизит на съзнанието също би могло да се спори (но тази тема е в третия параграф). Пряко свързано с всичко това, а защо не и негова причина, е и следващото устойчиво положение, откриваемо в научнофантастичния разказ за бъдещето – саморедакцията.
Генетичните експерименти носят катастрофални последствия. Разбира се, става дума основно за екперименти с хора или съответния доминиращ интелигентен вид, аналог на човека на съответните планети. Целта на експериментите е, естествено, подобряване, а катастрофалните последствия са както биологични, така и социални. Вариантите варират от лоши “първи реколти” през остра дискриминация между обикновени и подобрени до гета на несполучливо подобрените. Никъде не се сещам обаче да съм срещала картина на успешните генетични подобрения, довели до повече здраве и немракобесен социален ред (…може и да я има сред книгите и филмите, просто аз да не съм я срещала…). Интересното е, че генната редакция е пътека, на която вече сме стъпили и то не заради ГМ-соята, чийто лецитин залива шоколадовата индустрия. Здравните власти в САЩ вече борят зарази с генетично променени комари, въпреки съмненията дали предишни такива не са имали пръст в бума на заразите. Макар и всичко да е на догадки, нищо повече освен догадки нямат и хората, разрешаващи подобни стъпки, като имаме предвид, че безбройни взаимовръзки в екосистемите са невидими, неописани и неизучени, докато не бъдат нарушени. Някъде в себе си видът ни знае, че е грешно да поема в тази посока и си го казва сам в изкуството и културата си. По същия начин в индивидуалната психика кошмарите правят символна дисекция на ежедневните ни постоянни избори, но невротиците, приучили съзнанията си към тези избори, упорстват всеки следващ ден. Клонинг сюжетите са в същата графа, а даже има такива, които обединяват горния и този параграф в една обща трагедия на базкрайно клониране на човешката популация поради неспособност за възпроизводство.
Примерът с комарите и екосистемите, е приложим и на ниво нуклеотиди. Както продължаваме да сме полу-неуки за отношенията в екосистемите (да, не неуки, но полунеуки), така въпросителните ни по отношение на функционирането и експресията на гените са обезпокоително много като за същества, които вече “редактират”. За част от тези въпросителни дори не си даваме сметка и сме склонни да твърдим, че “науката вече знае”. Никой не може да каже със сигурност, че ген, известен с функцията си, отговаря само за едно нещо, че редакцията му по никакъв начин няма да ощети целия геном или че причините този ген да се експресира са ясни и изучени. Какво става в поколението на генно променени огранизми, особено висши такива, пък е обект предимно на спекулации и категорично не и на обосновани и доказани научни твърдения. Скорошен пример сочи, че е възможно един ген, мислен като зловреден, всъщност да има неочаквана важност. Освен това самостоятелното прилагане или изключване на един компонент, който е принципно част от природен комплекс, по правило не води до справяне с проблема, който сме тръгнали да борим чрез този подход….доказано е многократно в изследванията на живата клекта. Повторната проверка за това по отношение конкретно на генома звучи като упорство на ужасите.
Третата тема – за технологията като носител на съзнанието/живота** – е твърде противоречива и не може да се обхване в един блог пост. Многообразието от сюжети и посоки сочи, че човечеството вярва във възможността да се продължи технологично, но е разединено по въпроса за това “как”. Според някои това би било постепенна подмяна на части на телата и симбиоза в едно общо био-техно тяло, управлявано от все така трансценденталния по произхода си жив субект. Според други машината може да бъде създадена “жива”, в някои случаи тя може да “попие” от околните души и постепенно да създаде собствена психична феноменология, според трети тя винаги и при всяко положение само би наподобявала живота по външни белези, без да развие своя субективност. В хода на такива сюжети преекспонацията на любовта и злоупотребите с нея са често срещани, като наличието на самото чувство се ползва за последното основание да определим нещо за живо или не. Интересна е и линията за прехвърляне на съзнанието – в машина (Transcendence) или в друго тяло (Avatar): в този случай душата остава трансцендентален феномен, а човекът успява да направлява връзката между отсамното и отвъдното, но не и да я създаде сам. Лично според мен концепцията за живия робот, 100% ръкотворен, е меко казано наивна. Представям си как великодушно би я коментирал мастър Йода и несъгласен той би бил. Същото бих казала и по отношение на идеите за спонтанното самоосъзнаване на машината, на интернет като единен панорганизъм или нещо подобно….нека не забравяме, че макар и изцяло несъзнателен от наша гледна точка, и най-примитивният живот носи субекта в себе си – нещо, от което технологията е безкрайно далеч. И да, не е задължително, следващите фази на съзнанието и живота да стъпват на същото като предишните…но очакването, че например работата с огромно количество данни ще накара една машина да потъне в себе си като звезда, ставаща черна дупка под напора на масата си, е проява на произволен и безпочвен структурализъм.
И разбира се, обобщението: какво ни очаква, ако можем да вярваме на собствения си колективен културен продукт? Като начало доста катаклизми…по всичко личи, че зулумите на генетично бърникания комар няма да откажат научната мисъл от редакции на организми и допускането им в екосистемите. По всичко личи също така, че търсенето на по-здрави и устойчиви тела ще бъде предприето по пътя на “доработката” им по различни начини, а не по пътя на повече сътрудничество с анатомията и физиологията и живот в синхрон с тях (щрихирано в текста Оглупели тела). Кое по какъв път става в обществото, е процес, дирижиран предимно чрез насочване на финансиране и медийно внимание и когато е нужно, уреждане на регулаторна подкрепа чрез различни средства. Добрата новина е, че въпреки всички катаклизми, предизвестени в обемистия културен продукт, наречен “фантастика”, според самия него все някой оцелява. Инстинктът ни сякаш подсказва, че сме сподобни да спрем веднага след ръба на унищожението и все пак да останем жизнеспособни като вид и да си стърудничим по-добре с технологиите в бъдеще. Сюжетите, в които човечеството се събужда в 90-тата минута са многорбойни, за щастие тези, в които проспива финала, съвсем не. Способността ни да предусещаме изхода от поетата посока и да пращаме до себе си послнията за нея не си пречи с коя да е система от термини и обяснения за земното битие: независимо дали ще мислим и доказваме, че нашите аминокиселини и нуклеотиди идват от космоса (тогава вероятно са били част от друг живот преди), дали ще вярваме, че колективното съзнание е реалност (тогава тя би говорила чрез колективното ни творчество) или ще имаме друго свое разбиране. Почти всеки фантастичен персонаж, когото си струва да цитираме, би казал (марак и с различни думи), че отговорът винаги се крие в самите нас, т.е. ако успеем навреме да разчетем посланията си, ще си спестим много общовидови терзания.
* Това съвсем не е човеконенавистно изказване, а е констативно твърдение, което разглежда естествения подбор като механизъм за устойчивост на популацията. Следствията от нефункционирането на този механизъм са де-факто неизвестни.
** Терминологичната и всяка друга разлика между съзнание и живот не се пренебрегва тук, за целите на текста прецизно разделение на това дали технологията може да е носител на едното или другото не е нужно.