Раждането е една от най-ярките манифестации на жената-субект: Спойка на надличностното „жената” и индивидуалното тяло. Енергията на раждането, мощта на импулса му, не е индивидуално достижение, а част от еволюцията и колективната природа, но всяка една реализация на тази енергия е лична – винаги ражда конкретна жена, не съществува раждане „по принцип”. Т.е. в родилния акт личността има достъп до мощта на колективното. Това би могло да се твърди, разбира се, за всеки физиологичен акт, но рутиността на повечето от тях осуетява такова преживяване.
*
Библията е писана от мъже. Това е несъмнен факт, знам, не казвам нищо ново. Но обвързването на това да си изгонен от райската градина с наказанието да раждаш децата си с болка е дискурсивен образ на раждането, който ощетява статута на жената, а донякъде опорочава и отношението към бебето и категорично демонизира образа на самото раждане. Да раждаш с болка и за наказание е ключово за погледа отвън. Погледът отвътре носи много повече неща, включително преживяването на субективния потенциал. Маскулинизацията на целия научно-изследователски и нравствен наратив предъвква това „с болка” векове наред. За ефектите няма да коментирам, всички се сещаме.
*
Малко по-практически размисъл: да в раждането има болка, освен това е и трудно, неслучайно на английски ползват “labour”, което е и думата за труд. Представете си тялото с обичайните му пропорции и функции: ходенето, коремните органи, тъканите в малкия таз и т.н. Сега си представете възможно ли е да стане лесно: всичко това трябва да се промени така, че да изведе в света едно ново същество. Колкото по-картинно напрегнем инженерната си мисъл, толкова по-ясно ни става, че задачата не е никак лесна: тялото трябва да извърши една огромна работа. Но това не е лоша новина: Първо, защото то има „хардуера и софтуера”, за да се справи със задачата; второ, защото постиженията по правило са свързани с труд и усилия. Въпреки че „лесно и комфортно” е ежедневен рефрен на рекламната индустрия, в истинския живот „трудно” не е синоним на „лошо”, нито „лесно” на „хубаво”.
*
Обредите за посвещаване в света на възрастните в традиционните патриархални култури, както и в известните архаични култури засягат предимно мъжете. Младежът трябва да заслужи мястото си сред мъжете чрез лов, множество ухапвания от отровни мравки, скок с лиана от скала, битка с противник и т.н. Жените твърде рядко подлежат на такива обреди…заради раждането. Раждането има всички компоненти на посвещенския комплекс, за да играе за традиционното съзнание ролята на ритуал, посвещаващ момичето в света на жените. Тези елементи са болката, усилието, преходът между два свята. Символичният преход, който извършва момчето, свързан често със символична смърт и раждане отново, вече като мъж, може да се тълкува като заемка от раждането в структурен план: В този смисъл архаичната и традиционна инициация на мъжете може да се разглежда като компенсаторен обред, създаден поради отсъствието на природен аналог на раждането. Ако някога сте чували лафа, че историите от раждането за жената са това, което са историите от казармата за мъжа, можете да го отнесете към същия терен. Без изобщо да нарушава прагматичната логика на наборната войска, казармата е чудесен почти съвременен пример за посвещенска практика. Всичко това обаче е и проблематично, защото е част от мисловните конструкции, в които воля, разум, култура се отнасят към мъжа и мъжкото, понеже природата, стихийното и чувствата са територия на жената и женското. Трудната женска задача е да се реконструира самото женско така, че на територията му хем да съществуват различни посвещенски стратегии, хем раждането да не бъде делегитимирано като изява на женския субект. Това затруднение попада в по-широката трудност на недостига в наши дни на ефективни посвещенски комплекси изобщо, който засяга и двата пола.
*
Изборът на оперативно раждане по желание без реални медицински показания маркира затруднения в разгръщането на жената като субект. Тъй като подобни изказвания будят нелеп интернет гняв, бързам да поясня: това е суховато, фактологично, констативно твърдение. То не съдържа обвинение, сочене с пръст или подценяване на конкретни жени. Също така не съдържа имплицитно мнението, че раждането е единственият източник на женска субективност. Причините за избор на операция пред естествено раждане, когато последното не представлява риск, не са свързани със страха от болката, а със страха или погнусата от пътя на детето през гениталиите. За този феномен и маскулинизацията, която той маркира по-подробно разсъждавам в текста „Родилна радост”. Целта на феминизма жената да има всички възможности да надскочи, както и мъжа, терена на тялото и дома, не трябва да се бърка с подмяна на тялото с разума и съответно депривация в сферата на физическото. Увереността и доверието в собственото тяло, осъществяването и преживяването на физическия му потенциал са част от цялостната реализация и благоденствие на разума. Не е ли крайната цел точно това: начинът, по който тяло и ум са еднакво достъпни за мъжа и са еднакво много негова територия, да важи и за жената.