Заех това „Валери Тихото” от оня политик от зората на прехода „Гошо Тъпото”. Надявам се, като копирам формата на прозвището, към нея да полепне и част от съдържанието му. И така, Валери Тихото. Той обаче не е главен герой, а само разпознаваем пример за едно ежедневие на сблъсък между писани и неписани правила, в което героите сме аз и ти, ние, вие и те.
Първо само нека донеса водата от деветия кладенец и след това ще се върнем пак на Слънчев бряг. Онзи ден захождам с колата към един широк тротоар, да паркирам на него (разбира се). Всичко като по учебник: До колата остава достатъчно място за пешеходци, колоездачи, колички; не стърчи на улицата; друг автомобил не е запушен. Хоп, спира паяк и се приготвя светкавично да захапе колата пред мен. Подавам си главата и питам: Две минути ще ми опростите ли? (Подчертавам пълната липса на други места.) Човекът казва: Имате даже десет и почва да снима другия нарушител. Вадя бебето от колата, взимаме каката от близката лятна занималня, връщаме се, аз се чувствам повече от късметлийка, а човекът още снима. И като ме видя с двете деца, завалийката, вика: Не видяхте ли, че има само една кола? Да знаете, че като няма коли тука, вдигаме. Мил човек, мисия успешна, чао.
У нас се паркира всякак не само и не толкова заради ниската култура, а предимно заради липсата на места и действия от страна на общините. Математиката на паркоместата в повечето квартали в големите градове е следната: Когато преброим всички места за паркиране, които отговарят на абсолютно всички условия от закона, включително на колко метра преди и след кръстовище, мост, пешеходна пътека и т.н. не се паркира, когато махнем тротоарите и градинките и получим Х места, този Х винаги е число, по-малко от У, където У е броят на наличните в квартала автомобили. Х<У. Тук започва появата на неписаните правила. Тъй като У няма да намалее, трябва Х да се увеличи: Първо се заемат местата до завоите, после при широки вътрешноквартални кръстовища – и тези в завоите, паралелно се пълнят всички тротоари, запуснати или неоградени бивши тревни площи. Неписаното правило е – не запушваш кола, а при възможност оставяш място за хора и колички. Постепенно всички са свикнали и вече никой не помни съвсем точно колко метра преди и след кръстовище е забранено да се спира при липса на разчертани места. А и никой никога не е бил глобяван за такова квартално паркиране. Общината знае това отлично, то е очевадно. Въпреки това, тъй като има писаното право да се разпорежда, дори може да сложи знаци „спирането забранено” и когато си реши да почне да минава с паяка да обира нарушителите като дини. Няма да го прави постоянно, защото места просто няма и ще стане бунт, но от време на време – бива. Няма никакво значение, че условия за спазване на писаното правило просто липсват. Х плюс У е равно на Й, казва общината. Чувството за справедливост на глобения гражданин обаче е особено накърнено, защото не е имал шанс да спази писаното правило. Това е ясно и за хората с паяка, затова ти казват, като на човек: Няма ли коли, значи вдигаме. Неписаните правила на етиката между хора в сходни затруднения.
И сега, към морето. Слънчев бряг се превърна в това, което е, с активната помощ на какви ли не институции. Питайте произволен българин: Къде у вас има от всичко за махане на глава, къде мога да трещя 24/7, къде да ида, за да съм спокоен, че няма в 11 вечерта партито да увехне като в някой австрийски пенсионерски квартал? И млад, и стар ще се сети за Слънчев бряг. Няма значение, че в някоя общинска наредба пише нещо си, което никой никога не е имал предвид да спази. Няма значение, че се изплащат много компенсации на недоволни туристи: Всички ние отдавна сме приели, че там просто правилата са такива. Когато искаме точно това – отиваме точно на това място; ако не го искаме, никога не стъпваме. Но ако ти пускаш музиката, не си и помисляш, че е възможно на Слънчев бряг да ти конфискуват техниката….която в този случай е равна на хляба/на бизнеса ти. Тези, чиято почивка е прецакана от тишината пък, на това място вероятно преобладават чувствително над потърпевшите от шума.
Съществува един принцип, че основната част от населението не познава закона, но въпреки това не го нарушава. Това се дължи на естествените социални механизми, заложени у човека, от които израстват неписаните правила в общностите. Също така се дължи на факта, че нормален подход е, във вид на писани правила да се узаконяват добрите неписани такива, към които всички така и така се придържат. Когато неписаните правила са остарели, зловредни или неефективни, то с целия си апарат държавата следва да наложи и да гарантира спазването на новите писани правила. „Целият апарат” включва камшика, но много повече от това включва моркова, което в превод означава систематичност и последователност – комуникация и запознаване, предписания, създаване на всички условия правилото да бъде спазено. Когато на спирката не продават билети, шофьорът също няма, но в автобуса няма и автомат, появата на контрольор само нарушава чувството за справедливост и възмездие, не го затвърждава. Същото важи в ситуациите с паркирането, паяка и неуместно отнетите техника и нощен живот.
В трети курс в университета на обмен по Еразъм дойде немски студент. След само няколко седмици той вече проговаряше български и се беше потопил в тукашните нрави. Веднъж, когато тръгнах да му отговарям на някакъв въпрос и започнах изречението с „по принцип”, той ме прекъсна и каза: Знам, знам. В България всичко е двойно – по принцип е едно, ама точно сега е друго. Отлично наблюдение, колега. По принцип съществува регулация за шума, но на Слънчев бряг по правило тя не се прилага. По принцип там е така, но сега там е Валери Тихото. По принцип не се паркира на тази улица, но вече няма къде. По принцип за това не глобяват, но чат-пат може да изтеглиш късата клечка. По принцип тези с паяка не ти помагат в нарушението, но само по принцип. А, и по принцип шофьорът продава билети при спряло превозно средство и точно приготвена сума….ама сега няма.
Когато между „по принцип” и „точно сега” винаги има разлика, „по принцип” обикновено отговаря на писаните правила, а „точно сега” отразява невъзможността да ги спазим. Ежедневната човешка етика в комбинация с нравите на времето и мястото изгражда някакви неписани правила, които да запълнят вакуума. Далеч не всичко от описания спектър и сродните му явления е проява на балканско бабаитство и квартален тарикатлък. Парадоксално тази осанка понякога се носи от опитите на институциите да наложат на практика разни умрели в кожата си писани правила (справка – Слънчев бряг). Макар чат-пат обикновените хора да се държат като невнятни идиоти, твърде често всъщност не са такива – просто следват правилата, с които са свикнали, така че чувството им за справедливост и за възмездие да бъде съхранено (справка – кварталното паркиране). Ако възмездието, идващо от институциите във вид на писани глоби, нарушава обикновеното неписано чувство за справедливост, то дано е само сега, а да не е по принцип. А дано и надали.