Климатичният балон

Той несъмнено ще се спука. С израза климатичен балон наричам цялата врява и публично лицемерие, които се раздуват точно като балон около реалността на климатичните промени. Изследването на климата е едно. Обществените потребности, свързани с промените в него – друго. Медийните, попкултурните и пазарните (зло)употреби на темата – трето. Някъде измежду 1, 2 и 3 се губи политико-климатичното действие.

Какво последва от Парижкото споразумение освен още една тема, по която да говорим за Тръмп? Не питам теоретично, а съвсем на практика. Ангажименти, разтегливи като дъвка Turbo и дълги срокове, в течение на които можем само да екстраполираме как биха се развили нещата.

В допълнение: Повечето типове зловредни поведения спрямо природата се наказват с преглъщаеми за бизнеса глоби, а в международните режими за пренос на вещества правото да вкараш по-отровното е просто по-скъпо. Забрани на доказано фатални съставки в масови продукти се постигат след десетилетия борби, защото печалбите са по-силен контрааргумент (например оловото в бензина). Самите „зелено”, „въглероден отпечатък” и т.н. се люшкат между кухата мантра и най-новата пазарна стратегия.

В споровете за това дали климатичните промени са човешко творение или не и двете страни се държат сякаш да приемем гледната им точка е най-важният елемент от картината. Фактът, че по-нужно е да се справим с неизбежните последствия от неизбежните промени, остава на втори план.

Нека приемем, че човешката дейност е водещият фактор: Дори и днес да сведем излъчваните емисии парникови газове само до физиологично произведените такива, климатът пак ще продължи да се променя в досегашната посока поне още известно време. За да преобърнем процеса ще ни е нужно малко повече. Ако се съмнявате, просто си представете спирането и преобръщането на кой да е вече започнал процес – физически или обществен – и нужната енергия/усилие/ресурс/пари за това спиране. А сега нека припомним, че ние изобщо не спираме въглеродните си емисии от днес или от утре. Арктика няма да размисли дали да се топи, тъй като водещите икономики са се споразумяли нещо си. Нито пък тропическите бури, респектирани от човешката финансова мощ, ще станат по-редки и по-слаби.

Дори и държавите да поемат и да спазят смели обещания, ще предстоят още бедствия, още нетипично време, объркващо ритъма в живота на организмите, и промени в цялата околна среда. Мъдро би било да се вложат повече усилия за приспособяване към новите условия, които ще пренаредят благодатните райони на планетата: Разработване на нови местообитания за хората (не на Марс, а на Земята), работа върху земедеслките култури, снабдяването с вода, реакцията на населението и властите при бедствия и т.н. Дори и това да се прави, по темата няма гласност, но по-вероятно е да се прави откъслечно, от отделни страни, институции и институти предимно като бутиково занимание.

Основният проблем при доверието в т.нар. climate science, е, че често върви с илюзията за полезен ход в рамките на настоящата социално-икономическа организация на човешката популация. Казвам илюзия, защото дори да вярваме, че човечеството изцяло държи в ръце инструментите за влияние върху климата, то трябва да приемем факта, че в капиталистически, а по вероятно в никой човешки контекст, те не са приложими преди настъпването на непосредствена заплаха. А „непосредствена” значи нещо, доста по-застрашително от сегашното положение или поне нещо, което усещаме като по-близко до нас във времето.

Некомфортната истина е, че без да свием потреблението, основано на първичен добив от природата, както и експанзията на човешката популация в изцяло диви местообитания, неминуемо ще ни очакват катаклизми. Устойчивият път би изисквал да рециклираме всичките си отпадъци, които природата не може да „поеме” обратно, включително парниковите си газове. Процентът от глобалната суша, покрит с гори, както и въздействието ни върху свтовния океан, са не по-малко важни фактори. Всичко това обаче са посоки на работа, от които не се печели и които поради тази причина са по-скоро маргинални в социално-икономически план. Без драматична промяна на културата и концепциите за престиж всичко описано няма как да бъде истински приоритизирано на дело. А тази промяна в културата по правило идва чак, когато ножът вече стърже в кокала.

Безпристрастно погледнато, горното е съвсем естествено. Животът винаги оцелява на ръба, защото същността му е такава. Това е иносказателно твърдение, но всички механизми на дивата природа го потвърждават. Без непосредствена заплаха може да се съществува ограничено време, тъй като състоянието на живост я създава, разпростирайки се безконтролно точно до границите й. Заплахата е основният инструмент на равновесието в живия свят, естественият му контролен орган.

Една логическа задача за финал. В буркан има една бактерия. Тя се дели на всеки две секунди, както и всяка от новите получени и т.н. Знаем, че бурканът ще е пълен след 2 минути. Кога ще бъде наполовина пълен? След половината време? Съвсем не – точно две секунди преди двете минути да изтекат, когато е минала 1 мин. и 58 сек. „Точно две секунди преди” важи и ако времето за запълване е 2 часа, както и ако е 2 дни. Само времето за делене е определящо за интервала между половин и цял буркан. Това илюстрира как понякога от „още не е непосредствена заплаха” до „край, бурканът прелива” има точно две секунди. Денят, в който изчерпваме ресурсите, създадени от планетата за една година, ежегодно се измества все по-рано. Ако през 2010 това е 21 август, през 2016 вече е 8 август, а през настоящата 2017 – едва 2. Казано в едно изречение – май няма смисъл да се вълнуваме толкова от климатичния балон, дали промените са човешко дело или не, дали държавите са се споразумяли или този и онзи имат имидж на зелена компания. Вероятно вече е време да се вълнуваме за после.