„Град на ангели”, „Град на греха”, „Градът на бога”, „Сексът и градът”, който никога не спи. Градът е сам участник в сюжета, попкултурен герой и персонификация. От Ню Йорк през Готъм до град Н. градът има намерения и воля, с които рамкира волята и свободата на човеците в себе си. В живия живот градът е светъл или тъмен, приветлив, свъсен, модерен, подреден, объркващ, традиционен или космополитен…почти като личност. За града говорим и мислим като за субект, отвъд сбора на населяващите го субекти, отвъд градоустройството и градската управа, отвъд бетона, стоманата и асфалта.
В културната и техническа еволюция на човечеството градът е основният двигател на отделянето на човека както от природата, така и от бог. Симпатично е да осъзнаем, че колкото по-силна е еманципацията на ежедневния живот от природата, толкова по-голямо е отдалечаването от идеите за бог. Макар в съвременната реч „бог” и „природа” да действат по-скоро като антоними, дълбокото им семантично сходство проличава още веднъж през този факт.
Модерният град е спасен от смисловия конфликт между сакрално и профанно, защото е изобретател на светското. То не носи тежестите на свещеното и е също така извън посредствеността на профанното. Тук е теренът на културната и политическа власт. Градът съдържа в себе си семената на идеите за публичност, за мода в коя да е сфера, за изкуство извън канона на религията, за разнообразието като богатство и за достъпа до избор. Градът по неизбежност ражда субкултури, многообразие от жизнени стилове и нови форми на йерархия.
Вертикалното като израз на концепцията за духовна значимост и справедливо постигната формална власт се ражда в града. Преди него издигането над останалите в най-обозрим телесен план, като знак за другото издигане, е възможно само в планината. Самият град, тоест, е органично свързан с властта в най-конкретния й човешки смисъл, тъй като вертикалната амбиция е част от плътта му още от древността.
Приказният и митичният град са метафори за познание и мащаб на съзнанието. Допуснат е само просветеният и посветен, защото само той намира това, което принципно не е скрито, но всички подминават като невидимо. По правило днес там живеят други, към които ние се стремим, а Аз-ът има шанса, ако извърви точния път, да заживее там в бъдеще. Това е приложимо от Шамбала до Civitas dei (лат.-божия град), като разликата е само във фините настройки.
Днешната утопия на бъдещето е технологичният град. Колкото повече навлиза в технологиите и се стреми към синкретичност, градът търси път извън спектъра на морала и отдавна втръсналите асоциации със Содом и Гомор. Новото му лице е обърнато почти изцяло към спектъра на прагматичния интелект, чиито мечти се артикулират от думи като „оптимално”, „ефективност” и т.н. Може да е градът с нулев въглероден отпечатък, интелигентният град и т.н., но при всички случаи това е градът, постигнат по материален, научно-технически път, чиито чудеса функционират в прослава на човека, дори когато се появяват с идеята за прослава на някой бог (сякаш някога е било другояче?!). В този си вид градът е реалност и днес тук-там по земното кълбо. Така само отстоянието между възможното и вече създаденото, което винаги ще съществува, спасява онзи образ на града, в който най-важен е стремежът към по-доброто битие на бъдещето. Защото когато живеем техническите чудеса, те започват да се наричат стандарт, ежедневие и т.н., но не и чудеса.
В България всичко това е гарнирано с щипка от омерзено-замечтаното „как ще ги стигнем”. То буквално вече от векове дава почти метафизична рамка на всички социални стремежи, а развитието на концепциите за града у нас не прави изключение.
* Заглавието е взаимствано от глава в книгата „Легенда за велосипедистите” на сръбския автор Светислав Басара. Ето кратък пасаж от главата:
От Ренесанса насам вярата в собствената смъртност и случайност все повече се превръща във въпрос на чест и днес е почти невъзможно да намериш човек, който да държи на себе си и който при споменаване безсмъртието на душата да не направи подигравателна гримаса. И наистина, нищо не доказва безсмъртието, формално погледнато, но също така нищо не доказва и окончателността на смъртта. И едната, и другата хипотеза са еднакво недоказуеми. Да се избере едната или другата не е въпрос на разумна рефлексия, а на вяра, с други думи, на избор.
Трудно е накратко да се даде приемлив отговор на въпроса защо между две еднакво недоказуеми хипотези сме избрали по-лошата за нас: смъртта. Един от възможните отговори би бил следният: избрали сме смъртта, защото сме цивилизовани, но не в смисъла, за който претендира тази дума – в този смисъл сме се върнали назад с течение на времето, – а в смисъл, че сме станали жители на града. Civitas terrena (лат.-земният град, противовес на civitas dei) е символ на стремежа на човека към самостоятелен живот, живот без бог и без есхатологична отговорност.
