Едно време хората просто имаха деца, ако не всички, то почти всички. Сега „родителство” стана най-специалното нещо, към което да подхождаме едикакси. Започвайки от така нареченото осъзнато родителство, минавайки през всеки вид претенции как да се държат към децата ни и завършвайки с безкрайните изисквания, критики и съвети към родителите, проявени от всякакви хора.
Да си родител е разбира се една от най-важните житейски роли в личен план, но и една от най-обикновените и най-достъпните за огромен кръг от хора. За тези, които са готови да отпочнат излишния тук дебат за репродуктивните проблеми, веднага подчертавам, че осиновяването автоматично те прави родител, т.е. ролята продължава да е достъпна.
Дали хората имат или нямат деца понякога е въпрос на житейски обстоятелства, друг път на избор. Може би дори е модерна житейска позиция да представяш сполетелите те обстоятелства като целенасочен избор, но това не е толкова важно в случая. Следват разсъждения по няколко основни тенденции в родителството, които аз улавям из честотите, на които работи нашата епоха.
ОТЛИВЪТ
Факт е, че друг път в известната история не е имало времена, в които толкова много хора в зряла възраст да нямат деца. Чели сме различни мнения за причините това да е така, чели и сме и цивилизационните прогнози по темата. От една страна е медицинската картина, от друга – намаленият социален натиск на съвремието за това как трябва да се живее животът. Данните на National Geographic сочат, че репродуктивни проблеми срещат не само хората, но и много животински видове, т.е. че се касае за глобален феномен. Като причина за това на този етап се разпознава замърсяването. За човешката популация обаче все още е факт бърз прираст и численост, поставяща под въпрос качеството на живот в бъдеще. Дали природата има скрити колективни механизми за саморегулация на свръхразмножаването може и да звучи като въпрос от научнофантастичната психология, но културните явления на постмодерността правят това питане поне донякъде валидно. Факт е, че с технологичното и икономическо развитие всички общества следват една и съща динамика на намаляващ темп на прираста и очаквано изпадане в депопулация при достатъчно дълго запазване на тенденцията. Дали обаче светът ще продължи да се развива по траектория, която да запази тези тенденции достатъчно дългосрочно, това все още съвсем не е ясно. Иначе дълбоко личното решение да не бъдеш родител се превръща в социален феномен, когато започне да се среща със статистически значима честота. На този етап е сигурно, че колкото по-напреднало в научно-технически и икономически план е едно общество, толкова по-вероятно е родителството в него да е специална категория и разисквана тема, а не непрестанна природна стихия. Което ни води до подточка втора.
РОДИТЕЛСКИЯТ КАПАЦИТЕТ
Отвъд популярната махленска констатация, че тия или ония не стават за родители, която често се прави със замаха, с който се люпят семки, сериозният дебат за това какво е добър родител у нас се води от сравнително скоро. Както по повечето теми българското общество се намира донякъде в преход, донякъде в естественото си състояние на вътрешно несъгласие. Самата идея, че родителският капацитет е нещо конкретно и измеримо и не всички го имат, е противоречива. Извън прякото застрашаване на детето с насилие, недохранване или значими социални лишения, родителските стилове биха могли да бъдат неограничени по брой и вид и тяхната целесъобразност винаги се проявява в бъдещето. Тясното моделиране на това какви индивиди следва да „произвежда” обществото може лесно и повърхностно да се аргументира с някакви социални цели. Дали и кога обаче институциите следва да се месят в родствените връзки, остава твърде деликатна тема, която у нас се раздвижи за публичен живот покрай случаите с отнемане на деца от родните им семейства в Норвегия. За това коя е границата на несправяне или незаинтересованост на родителите, която означава липса на родителски капацитет, у нас със сигурност има институционални предписания. Обществените тълкувания по темата обаче силно се разминават, а ябълката на раздора най-често е формулировката на „насилие”. Което ни води и към подточка три.
РЕПРЕСИВНАТА ФУНКЦИЯ
Родителят е носител на репресивна функция, независимо дали му харесва или не. Как ще я упражнява може да е въпрос на избор, но не и наличието й. Дали ще бъде строг и справедлив или пък жесток, но незаинтересован, дали ще бъде всеопрощаващ или суров, благ, проявяващ или непроявяващ разбиране, дали ще действа, накърнявайки или пазейки достойнството на детето – всичко това са възможни варианти. Да се твърди обаче, че репресивната функция е неприсъща за родителството или трябва да бъде изкоренена от него, е проява на инфантилизъм.
Освен това какво разбираме под насилие е въпрос на дебат и формулировка. И докато следва да признаем, че има и психически тормоз, както и че дори един истински плющящ шамар е насилие, то нека някъде сложим точката. Да кажем, че някой да е безразличен или дори дръпнат, е насилие в отношенията, е меко казано пресилено. Това е безразличие и то има своите отрицателни ефекти, но насилието е нещо друго и неговите ефекти са други. Прекалено е да се твърди също, че жестът, с който маркираме плясване по памперса или думите „ще изядеш боя най-накрая” са насилие, макар и да са нелицеприятни. Идеята, че в отглеждането всичко винаги може да става само с добро, съдържа предположението, че злото идва някъде отвън, което не просто противоречи на ежедневните наблюдения, но и е отдавна отречено от теоретичната и клинична психология. Да предположим, че самият родител пък никога няма да се гневи от поведението на децата си или трябва да крие гнева си, е както недалновидно, така и лицемерно. И докато изливането на гняв върху беззащитните деца е разбира се неприемливо, то и преструвките и пълната липса на последствия, са наивен подход, посяващ бъдещи житейски затруднения. В частни случаи дори това е тъкмо незаинтересованост, която се пробутва с мантрата за ненасилие.
НЕУТРАЛНО ВЪЗПИТАНИЕ
Подобно е положението и с концепцията за неутрално в някакъв аспект възпитание. Религиозно неутрално, професионално неутрално, джендър неутрално…невъзможно! Разбирането на родителя по всяка голяма тема в живота се отразява в потомството. Това е естествен закон и ако искаме да го избегнем, просто не трябва да сме родители. Да не индоктринираме децата е едно, да се опитваме да сложим стъклена преграда между нас и тях в името на това „детето да си избере” е съвсем друго. Порасналото дете така и така ще си избере само, дори и да не ни харесва. Също така изборите му са неизбежно повлияни от комбинацията на неговите склонности и родителския отпечатък….отново дори и да не ни харесва. Ако сме прекалявали в напъните си за неутралност, най-много да постигнем за наследниците си трудности в правенето на собствен избор или пък постоянно мятане в крайности. Основното правило е, че изпадаме ли в някаква крайност в собствения си родителски стил, със сигурност можем да очакваме крайности и в поведението на вече порасналите си деца.
РОДИТЕЛСТВОТО КАТО ЧОВЕШКО ПРАВО
По тази точка досега не съм срещала дебати в експлицитен вид, но имплицитно тя се съдържа в някои видове разговор, които вече се водят в публичното пространство и у нас. Такъв е например разговорът за това дали хомосексуалните двойки да имат правото да осиновяват деца. Ако родителството се тълкува като човешко право, то този въпрос автоматично получава отговор „да”. Освен това, взети по отделно, партньорите от хомосексуални двойки биха могли да бъдат и биологични родители, независимо дали по естествен път или чрез асистирано възпроизводство, което усложнява допълнително евентуалните аргументи „против”.
По-интересна тук обаче е намалената важност на биологията и поставянето на акцент върху социалното. Възможности като ин-витро оплождането, сурогатното майчинство и донорството на митохондриална ДНК**, които са създадени от развитието на медицината, са едната страна на темата за родителството там, където другата страна са родителският капацитет и правото на родителство. Както винаги, изместването на границите на възможното чрез технологии поставя нуждата от ново осмисляне. В светлината на всички социални полемики у нас обаче, трябва да признаем, че за зрял дебат по тема „Родителство и човешки права” в България е все още рано.
*
Всички посочени тенденции в осмислянето на родителската роля са част от съвременния живот и представляват относителна новост в родителските стилове. Заедно с прекомерния индивидуализъм, пресилената защита от рискове и още ред моди те променят разбирането за това какво значи да си родител в социален план. Но както се казва, да не се тревожим, децата порастват…въпреки грижите.
**митохондриалната ДНК се намира не в ядрото на клетката, а в митохондриите – клетъчни органели, в които протича дишането на клетката. Тази ДНК се предава само по майчина линия и се променя много малко в течение на много поколения. Съществува процедура за избягването на някои редки генетични заболявания при ин-витро оплождане, при която се ползва митохондриалната ДНК от донор, различен от майката и бащата. Така в резултат бебетата носят ДНК на трима души. Ето статия за първото такова бебе в света.