Когато говорим за познание в общ план и гледаме различните му дисциплини отдалеч, виждаме като цяло ясна граница между природонаучните и хуманитарните му измерения. Колкото повече доближим оптиката до граничната зона, обаче, толкова повече започва да се вижда как едното прелива в другото, а разделителната линия е или размита, или не минава там, където сме очаквали да бъде.
Границата между природните и хуманитарните дисциплини е динамична и различните парадигми и епохи я конструират различно. Това се дължи на факта, че между природа и култура, макар и да изглеждат обособени полета, също има сива зона. Именно в нея се преплитат и научните дисциплини. Най-очевидният пример за това е самият човек. Той винаги е бил и днес също е творение на природата. Но не по-малко е творение на културната среда, в която пораства и се социализира и през чиято призма възприема целия заобикалящ свят. Макар телата ни и химията им да са природно явление, обстоен медицински анализ би могъл да каже към коя „каста” принадлежи даден човек, без да ползва маркери, разглеждани като социални. Начинът на хранене, двигателните навици и специфичният отпечатък на различен тип занятия ще са оставили достатъчно следи. С какво се е хранил, какъв тип професия е имал, спортувал ли е или не, ще бъде видимо само от обстоен преглед и изследвания.
Преливането между предначертанията на културата и тези на природата проличава в редица изследователски полета. Добър съвременен пример са социалните изследвания на пола (gender studies). Кратко видео на ВВС по темата, което наскоро доби популярност онлайн, е чудесен пример, който съм ползвала и в други текстове (ето линк). В него едни и същи деца на възраст под една година са дадени на различни гледачи, веднъж облечени и представени като момиченца, а друг път като момченца. Стереотипите за двата пола проличават веднага при избора на играчки, които да бъдат предложени на детето. Представени като „момиченца”, бебетата получават меки играчки в пастелни цветове, кукли и играчки за гушкане. Представени като „момченца”, същите деца получават играчки за конструиране, направени от по-твърди материали, колички и други подобни. Интересът на децата към съответните играчки обаче не е повлиян от действителния им пол, т.е. все още несоциализираните човешки същества изпитват еднакво влечение към обекти както разглеждани като подходящи за мъже, така и разглеждани като подходящи за жени.
Бидейки принципно обект на изследване за природните науки, биологията на пола започва да допира хуманитарните дисциплини в този пример. Известни са някои статистически значими принципни различия във функционирането и активността на мъжкия и на женския мозък. Тъй като те са установени от природните науки, са автоматично разглеждани като дело на природата. Горният пример обаче идва да покаже, че това автоматично допускане може и да не е точно. Мозъкът се формира физически в хода на ранното индивидуално развитие под действието на стимулите, които получаваме. Той не спира да се променя цял живот, но е най-пластичен тъкмо в ранна възраст. Съществуващите разлики между активността на женските и мъжки мозъци е факт, но дали причините за тях са в биологичната или в културната еволюция на човечеството, е тема, която тепърва следва да се изяснява.
Същото размиване на границата е валидно и за начина, по който биват избирани посоките за различни изследвания в медицината. Начинът, по който осмисляме и контекстуализираме живота и отделните му биохимични механизми, оставя отявлен отпечатък върху природонаучната изследователска дейност. Един от терените, в които това проличава, е отношението към традиционното лечителство. Многобройни са примерите, при които научните изследвания са потвърдили и така са легитимирали различни традиционни методи – приложение на лечебни растения, масажни техники, дихателни техники от йога. С преобръщането на масовата парадигма от суеверие към научни трактовки за природата, широките образовани градски прослойки започват да схващат редица традиционни техники на тялото като врачуване и шарлатания. Постмодерният интерес към архаичното обаче в много случаи обуславя повторното им изследване чрез съвременните методи и технологии. Това започва да реабилитира редица традиционни подходи, като ги надгражда с прецизно определяне на границите им на приложимост – именно нещото, което им е липсвало в миналото. Оказва се, че това как контекстуализираме дадено природонаучно познание, е определящо за начина, по който го развиваме и използваме. А контекстите и историята на идеите са сами по себе си територия на хуманитарното.
Още примери могат да бъдат дадени от сфери на изследване, в които се ползват различни статистически инструменти. Социологическите проучвания са точно такъв случай. От една страна те сочат измерими тенденции в обществата и ако са проведени коректно, то резултатите от тях следва да се ползват със статута на факт. Въпреки това обаче и то съвсем извън терена на целенасочената манипулация, трябва да имаме предвид, че формулировките на въпросите, както и поредността им, заедно с избора на конкретни думи и моментната релевантност на дадена тема могат силно да повлияят на даваните отговори. Ето защо дълбокото познаване на конкретните изследвани проблеми и манталитета на конкретните изследвани общества е от изключително значение в изучаването на обществото и колективните му мнения.
Това се онагледява чудесно от работата на японския изследовател Мацумото – основоположник на направлението Културна психология. Той констатира, че отговорите на изследвани групи хора в САЩ и Япония по едни и същи въпроси не могат да бъдат тълкувани по един и същи начин. Ако например студенти от САЩ бъдат попитани дали считат университета си за по-добър от другите университети, отговор „да” би бил нещо обичайно, тъй като индивидуализмът и конкуренцията са ценности в местната култура. Изключително вероятно обаче е японският студент да отговори с „не”, защото това неговият университет и останалите университети да са еднакво добри е естествен стремеж и ценност в колективистична среда. В този случай преобладаващите отговори „да” в САЩ и „не” в Япония биха сочили преобладаваща удовлетвореност от собствения университет, т.е. противоположни отговори за една съща картина. Да приемем, че студентите в Япония са всъщност недоволни от университетите си, би било грешно заключение. Примерът показва ясно взаимното допълване на формални и съдържателни подходи, както и нуждата да ги съчетаваме.
След очертаването на тази обща картина е важно да се посочи, че коректното и задълбочено прилагане на хуманитарни знания е основно за намаляване влиянието на различни идеологии върху посоките, в които се развива съвременната наука изобщо. На пръв поглед това не е саморазбиращо се. Дори биха се чули гласове, според които участието на хуманитарния елемент би усилило влиянието на идеологиите. Всъщност обаче единствено висока хуманитарна грамотност може да помогне да разпознаем идеологическите отпечатъци на различни гледища, които приемаме за „естествени”. Така въпросът „Как е устроена природата” ще получава своите многобройни и интересни отговори, допълнени от знанието за това как самият човек и методите му на изучаване влияят върху познанието, което придобива. Целта е все по-точно да можем да разбираме кое е предопределено от природата и кое от нас самите. Разбира се, валидно е и обратното – природонаучните подходи могат да са в подкрепа на хуманитарните изследователски полета и това вече е факт чрез определяне и проследяване на повече измерими елементи в тях. Взаимното допълване на различни типове познание и интердисциплинарните подходи помагат на всеки отделен научен терен да надскочи собствените си ограничения.