Обусловеното от технологии общуване оставя все по-голям отпечатък върху света ни. То внася нови социални динамики и създава изцяло нова парадигма на човешкия разговор. Невъзможно е тази нова картина да остави речевата практика и самия език непроменени. Като започнем от дигиталните жаргони, характерни за различни субкултурни форуми и виртуални общности и завършим с добавянето на всякакъв род изображения – от емотикони през снимки и картинки, до .gif файлове.
Трудно е да бъде оценено каква част от разговорите в световен мащаб днес се състоят между събеседници на живо и каква онлайн – през Фейсбук, Туитър, различни месинджъри и чат канали. Несъмнена е обаче тяхната все по-голяма значимост и пълното им сливане с дневния режим на милиарди по света. Във всички онлайн варианти разговорът съдържа възможността за употреба на визуални фрагменти. Първоначалният замисъл на емотиконите – да попълнят липсващата възможност за лицева мимика и така да обогатят писания разговор с невербалните характеристики на речта – вече отдавна е надскочен. В този текст е представена тезата, че под влиянието на технологиите изображението става част от речта, както и че по начало разбирането на значението, вложено в изображения, е свързано с лингвистичните умения на човека. Така образ и думи биват приобщени в единен разговор, а събеседниците правят семантичен синтез, интегрирайки значенията им.
Добре известен за запознатите, но по-скоро екзотичен за неизкушените е фактът, че речта и езикът са донякъде в опозиция. На езика можем да гледаме като на система, т.е. като на избор между потенциално възможни алтернативи, докато речта е текст, т.е. вече направеният избор. Това е по същество опозицията между принципно възможното и конкретно осъщественото. Ние сме способни по силата на знаковите си умения да включваме спонтанно в речта си всякакви фрагменти, които да са разбираеми за събеседниците ни по силата на техните знакови умения. С това тези фрагменти стават част от речта ни, макар не винаги да имат нужните характеристики, за да ги приемем за част от езика.
Това се родее с концепциите за образ-схема (image schema) – основно понятие на когнитивната лингвистика**. Най-сбитото определение за образ-схема е в най-широк смисъл вътрешни репрезентации на сетивен (вкл.двигателен) опит. Основно за лингвистичните способности на човека и ключово за сложността на езика е умението на вида ни да отдели тези образи на своето възприемане от самите възприети обекти (или чувства, състояния и вътрешни сигнали) и да работи по този начин със самата знакова система, както и да променя веднъж създадените връзки между представи и обозначаващи ги думи. Ето защо макар и да не се осъществяват чрез думи, редица актове на общуване с помощта на технологии в наши дни, представляват безсловесна размяна на словесни смисли. Сами по себе си големите граматични, лексикални, интонационни и т.н.разлики между световните езици, както и успешното общуване чрез жестомимични езици сочи, че за аналогични образ-схеми може да съществуват всевъзможни знакови изражения.
Убедителен тук е и примерът на редица далекоизточни езици – китайски, виетнамски и т.н., при които интонацията на говорене е носител на словесна семантика. Интересно е да посочим, че това засяга езици от различни езикови семейства – сино-тибетски, австрало-азиатски и др., т.е. не представлява изолиран случай на нетипична езикова еволюция. В говоренето на индоевропейските езици интонациите се използват за целите на конотациите, но денотативното ниво е винаги покрито от самите думи. Начинът, по който сричките се интонират, например в китайския обаче, кодира денотативното ниво на значение. Това идва да покаже, че езиковата семантика е твърде гъвкава и може да бъде вложена в различни знакови системи и материални носители – дума, интонация, знак с ръка и т.н.
Така изложеното аргументира идеята, че различен тип знакови фрагменти, включително изобразителни, могат да кодират езикови смисли. Тук следва да направим важно разграничение – става дума не просто за изобразителен запис на конкретни думи, а за отстъпление на думата пред образа като носител на лингвистичните умения на човека. Технологично опосреденото общуване довежда до предпочитание някои образ-схеми да бъдат изразени чрез изображение вместо чрез думи. Разбира се на фона на целия език това отстъпление на думите е все още минимално. То обаче е значимо със своето съществуване, а до къде би могло да стигне зависи почти изцяло от това до каква степен човекът ще слее не само ежедневието, но и себе си с технологията.
Констатациите, че езикът страда и обеднява от все по-лесната възпроизводимост на образи вече не са нови, нито са плод на тесни научни разработки, а имат статута на очевидна тенденция сред новите поколения. Обобщени просто така обаче, те са и в голяма степен опростенчески. Процесите, които засягат световните езици, влети в нови и нови канали на употреба, са по-комплексни от обикновено обедняване на лексикалния апарат поради употребата на изображения. Това може да се обвърже с добре известната в съвременната прагматика теория за релевантността (relevance theory)***. Според нея търсенето на релевантност в общуването е естествено заложена характеристика, а релевантно в едно изказване или разговор е това, което предизвиква положителен когнитивен ефект, т.е. добавя, разяснява, допълва, контекстуализира и т.н. В този смисъл за израсналите с технологии поколения общуването с помощта на технологии носи релевантност, както и наситената с образи съвременна популярна култура прави релевантно общуването чрез образ.
Трябва да допълним, че някои от все по-разнообразните .gif-ове представляват емблематични кадри от филми, сериали, реклами и други публично известни форми или представят популярно лице, натоварено с определена социокултурна аура. Това дава допълнителен пласт на значение на така провежданата комуникация. От една страна такова изображение би имало своето основно значение – например “иронични аплодисменти”, “добре дошли” и т.н., – но за запознатите с конкретния сюжет, от който е изваден фрагментът, то ще дава по-голяма и нюансирана картина на това, което говорещият изразява. Например сцената от филма „Игрите на глада” (на снимката), в която заставени да се бият помежду си до смърт младежи биват приветствани с думите “Welcome, welcome” (добре дошли, добре дошли) от помпозно и футуристично изглеждаща дама, е достъпна като .gif в чатовете на различни социални мрежи. Употребата му обаче казва просто малко по-помпозно „добре дошли” за тези, които не разпознават сцената и много повече за тези, които я разпознават. Ето защо много често общуването с такива изображения съдържа цял сбит наратив в един мигновен акт. Това затвърждава и спойката между лично общуване, публичност и популярна култура, защото за водене на разговор се предлагат заготовки от медиатизирания свят, в който също така е и ключът за тълкуването им.
Изображенията в технологично предаваната реч приличат на идиоми или жаргонни неологизми, които стоят на границата на позволеното от езика, защото не се подчиняват на голяма част от правилата му, но все пак успешно изпълняват функциите си в речта. Както в наблюденията над лексикограматичния пласт на езика вече е забелязано, той играе ролята на интерфейс със света извън езика. Това съждение може да се приложи и за изобразителните фрагменти в дигиталните разговори – ето защо и те с такава лекота се вливат в словесния поток. В синхрон с вече посоченото в горния параграф, често този свят извън езика са тъкмо глобализиращите се попкултурни резервоари на съдържание.
В заключение може да се обобщи, че дигиталното общуване оставя цялостен отпечатък върху езика и речта, а централен щрих от този отпечатък е ролята на изображението в новия контекст. За първи път в историята образът има техническата възможност да бъде постоянен участник в човешкия разговор и човекът се възползва от тази възможност все повече и повече. Докъде може да достигне това и възможно ли е да направим научнофантастични допускания за общуването и езиците на бъдещето, в които ознаковяването преминава през всевъзможни системи за звук и образ, интегрирани в общ „език”, артикулиран през винаги свързани с нас устройства? Ако зад такава практика стоят релевантност и социокултурна прагматика, отговорът би бил „да”. На днешния етап от развитието на технологиите и употребите на знакови системи изображението вече е част от речта, макар да не е част от езика.
* Текстът е създаден в оригинал в по-дълга и подробна версия, с позовавания, подробна библиография и на по-терминологичен език за сборник, посветен на годишнина на проф. Милена Попова от ФКНФ на СУ, който предстои за печат. Оригиналното залгавие е “Как онлайн общуването направи изображенията част от речта”.
**Понятието е на Джонсън и Лейкоф (Johnson, Lakoff), а сбитото му определение е дадено oт Грейди (Grady). Подходящ сборник по темата е From Meaning to Perception. 2005. Ed. Beate Hampe. Mouton de Gruyter, Berlin.
***Теорията е на известните в областта на лингвистиката и прагматиката Уилсън и Шпербер (Wilson, Sperber). Прагматиката е едно от трите основни семиотични направления – семантика (свързана със смислообразуването), синтактика (свързана с връзката между частите на една знакова система) и прагматика (свързана с употребата на знаковите системи).