Гост автор: @mooseinspace, известна още като Карамфила от Туитър
Понякога, все по-често, отказвам да мисля за всичко, което бих казала, но по ред причини не казвам. Когато един премълчи, все някой друг ще изплюе каквото мисли. Случвало ли ви се е да се борите със себе си и да победите? Това при мен е доказано най-лесният начин да свалиш килограми, защото се самоизяждаш отвътре. В главата ти има цял спектакъл какво точно ще кажеш, как ще го кажеш, сменяш роли, дори мимикулираш в убежденията си и накрая решаваш да си спесиш бурните аплодисменти по цялата драматургия и замълчаваш.
Не мога да определя кога мълчанието става злато и струва ли си то. Като отвориш дума – главоболие, като замълчиш – две. Лутаме се в това дали има смисъл да изразим мнение и как точно, докато неволно го правим вътре в нас отново и отново. Днес дори бях на път да сваля приложение за спокойствие, което обещава да ме освободи от разрушителни чувства. Всъщност, докато напиша каквото мисля по темата за мълчанието, ще съм го свалила и ще ви дам обратна връзка.
Дотогава ще нарисувам един lifetime time-lapse. Появяваш се на бял свят, неразбран. Близките ти знаят най-добре, ти не ги разбираш, те не те разбират. Това продължава горе-долу цял живот. Поемаш по свой път с големи надежди, да почерпиш опит и знание, но те черпят единствено с големия черпак. Ето един-два примера, битови и повсеместни, но божествено точни. При боговете от администрацията: върни се две нива назад, тъп ли си, не си попълнил близо сто формуляра, които на стената отвън, госпожо, нагледно и прилежно са попълнени и подчертани. Общо взето като чуя не сте попълнили Приложение 1 към нещо си млъквам и в безпомощнст се обривам от горе до долу, което ни води към следващия пример. Отиваш за лечение при боговете от всички държавни болнични заведения, които са учили толкова години и дори са се клели, а накрая едни неблагодарни и задължително некъпани пациенти ги сочат с пръст за далаверата от петдесет лева на калпак по клинична пътека. Не знам кой е прав, кой е крив – мълча си. Но ще ви кажа едно – в частната болница плащаш и получаваш чисти чаршафи и някаква форма на вежливо мълчание. Още примери могат да се дадат, но май няма нужда. Има твърде много простовати и безвкусни вицове в нета за катаджии, учители и други богове. Мога да се обзаложа, обаче, че са по истински истории.
Да не забравя за приложението за спокойствие. След цялата тиви и билборд хвърлена пара за рекламата му, отново ми се иска да замълча. Отне ми твърде много време скролене из пазара, търсене на линк в сайта и страницата на приложението, за да прочета, че this app is available only on app store for iphone and ipad. Съжалявам, апче, още не съм те свалила и вече треска ме тресе да ти разкажа колко разочарована съм, но тук няма да гълча, защото психологът зад този проект искрено ми допада. Човекът създава нещо, което не е по вкуса ми, но преценявам кога да замълча.
Ще отделя и един последен параграф за най-свидното ни: Интернет – и тук е есенцията. Интернетът, знаете, ни даде много и ни взе много. Създаде самоуверени профили с крайни изказвания – налагащи, неодобряващи, нетолерантни, невъзпитани, обсъждащи, осъждащи, подкрепящи се помежду си и обиждащи останалите. Някои обидно неграмотни! Боговете на интернета. И най-тъжното е, че описвам себе си и вас. Иска ми се да се превъзпитаме социално, да се върнем малко назад, когато да търсиш и намираш информация беше върховна наслада, когато да общуваш беше равно на да споделяш.
Не е редно да създаваш пространства за хората и техните преживявания, а емоциите да са толкова опустошителни. Защото да оцелееш в нета не е трудно, но винаги взима жертви. Минутка мълчание за тях.