У нас има две Българии. И това не са едната на емигриралите хъшове и втората на останалите аборигени. И двете Българии са тук, в географските ни рамки и съществуват паралелно от известно време, вероятно вече е доста време.
В едната България държавата позволява да се вихрят недорегулирани хазартни игри по крайно спорен начин, а после решава да ги секвестира по също толкова спорен начин. В другата България, по същото време, държавата класифицира инвеститори по категории така, че щом даде на някоя компания клас А, то общини, кметства и ведомства я обслужват бързо и организирано и никой никъде не среща нито едно неправомерно, некомпетентно или злонамерено действие.
В едната млади жени, почти обезобразени от пластични и подобни на тях корекции, са известни със своята известност, а в другата български писатели печелят престижни международни награди за творби, създадени в оригинал на български.
В едната ревниви мъже убиват средно по жена и половина на месец, а в другата жени управляват високотехнологични фабрики, търговски офиси с бизнес за много милиони и университетски катедри.
В едната НПО е неясна организация, гравитираща около руския православен или щатския евангелски отпечатък, която сякаш по задание се меси в пакет от публични теми с цел да разпали скандали, основани на лъжи и фалшиви новини. В другата НПО е нещо, което осигурява обучение по предприемачество в сто и не знам колко гимназии в страната или занимания за децата от бежанските центрове у нас.
В едната България може да ви набият, защото изглеждате като нещо, което те евентуално мразят. В другата България хора с всякакъв цвят на кожата работят в аутсорсинг индустрията, избирайки страната ни за свой дом.
Едната непрекъснато я гледаме по телевизиите, четем за нея онлайн до пълно омерзение и я коментираме войнствено и погнусено в социалните мрежи. Другата рядко се радва на публичност, но е ежедневният живот на много, много хора – тези, които я създават. Тези, които направиха първите две умни фабрики у нас през 2019, тези, които поддържат базата на Антарктида, тези, които работят по проектите за космическа храна, стандартизация на природни вещества, за да можем да ги ползваме във фармацията или тези, които строят сгради, отговарящи на най-строгите еко изисквания за офис на американските софтуерни гиганти и тн, и тн. Примерите са ужасно много и са ежедневни, но не и в публичността. Там те са почти невидими. Всичко изброено е реално, зад всичко стоят имена на хора, фирми и институции, които са взискателни към себе си и на които им се занимава. Българска софтуерна компания спечели награда на Американската филмова академия, у нас има доста по-висок процент на жените в STEM, в сравнение с много по-напреднали от нас държави, търговските вериги в различни категории се разрастват с бурни темпове, строят логистични центрове, изграждат умни системи за управление на енергията в обектите си и свързват в обща платформа с отдалечено управление всичките си магазини… От големите корпоративни офиси постоянно се отделят хора със знания и опит, които основават свои малки компании в най-различни сфери. Това не са случайни бели лястовици. Това са закономерни проявления на средата у нас, точно както закономерни са и всички проявления на нелицеприятната България.
Едно от най-измамите неща на съвременния свят е очакването, че някак добрата среда трябва просто да ни бъде предоставена, защото така е “нормално” и така става в “нормалните държави”. С това изобщо не ви приканвам да се радвате на управленската неадекватност и на криминалната аура, която витае край нея. Но нека не забравяме, че всичко това, което твърдим, че искаме като общество, се изгражда, а не се появява като с магия. И се налага да го изградим ние, и то постигайки някаква заедност в градежа, защото няма кой друг да го направи и няма друг успешен начин да го придобием.
Това, че твърде много неща не са добре узрели у нас, се усеща ясно на терен, независимо кой точно е теренът, в който работите. Поведението и ефективността на организациите, мрежата от взаимодействия, която изграждат, възможностите да бъдат впрегнати усилията и приноса на големи маси хора в синхрон за постигане на по-качествена среда във всичките й измерения – това са времеемки процеси, свързани с културата. Навсякъде, където ги виждаме като работеща практика, те са били изградени чрез усилия и предпиремчивост и никъде не са били спуснати отгоре. В първата България се чака спускане отгоре, във втората се работи.
Самият публичен дискурс у нас се разви така, че постоянно да говори за и от името на едната от тези две Българии и само по изключение да допуска представянето на другата. Това донякъде е разбираемо – корективната функция на медиите е много важна и тя ги кара да са фокусирсни повече над проблемните реалности. Публичността у нас обаче устойчиво се изкриви в няколко зловредни посоки и едно от следствията на това изкривяване е почти пълното отсъствие на медийния разказ за втората България. Извън плана на медиите основният проблем с нея е, че тя твърде често се оказва съвършено емулгирана с първата. Че тези, които изграждаме едната, изграждаме и другата. Точно като шофьора на едно от последните таксита, на които се возих, който първо каза колко всичко е ужасно зле и потъва надолу, а после каза, че синът му учи компютърни технологии и вече има доста добра финансова перспектива. След това каза, че отказва да вози цигани, а после разказа случай при който на отказа му човекът казал “Аз не циган, аз от Индия” и той не само го возил, но и му било интересно и се впечатлил как добре се е социализирал и изобщо ксенофобията беше последното, което можеше да се прочете в този разказ, започнал иначе с това, че не вози цигани. Ужасно гладка смес от противоречия….
У нас е културен модел страхът от провал в начинанията да се покрива с аргумента за неблагоприятната среда и да се ползва като основание да се въздържаме от начинания. Това е вероятно едно от немногото твърде български и родни неща. Колкото повече от това практикуваме, толкова повече даваме за тази България, която иначе не понасяме, обикновено полято с тръшкане в социалните мрежи, инсценирано като справедлив гняв. Истината не е проста – трудна е, защото изисква много труд: колкото повече от първата България, толкова по-малко от втората. И обратното.