Заедно с всички преки и несъмнени вреди, които кризата около коронавируса ни нанесе и ще продължи да ни нанася, идва нуждата да смелим положението не само в конкретика, но и концептуално. Биологичната ни уязвимост е нещо, което в мислите ни е рамкирано според напредъка на медицината. Цивилизационната ни самоувереност често се артикулира през преповтарянето на факта, че живеем в 21. век – „нормално е в 21. век“, „няма как в наши дни“ и т.н. В допълнение издигането на индивидуалността и личния избор в култ на съвременния живот завишават равнището на отричане, неразбиране и гняв пред ситуацията. Вирусът не може да бъде попитан „кой му дава право“, „как така“, „откъде накъде“ и други подобни, за които съвременната личност е свикнала да държи сметка.
*
Напомнянето за това, че нашата популация е силно зависима от природни фактори и животът не е гарантиран, е нужно само на последните няколко поколения хора (и то не в целия свят). Всеобщата консуматорска мечта за все по-благосъстоятелно битуване се изговаря имплицитно около нас като естествен ход на събитията, неизбежност на отминаващото време, но и върховна ценност на живите. Рязкото прекъсване на този разказ, донесено от вируса, с всичките му малки ежедневни реалности вече нееднократно беше посочено като положителна страна на кризата. Дозата реализъм, с която това ни кара да предефинираме мястото си в света и местата на всички неща в него по скàлата на нашите приоритети, няма как да бъде излишна и в бъдеще.
*
Този вирус може да се погледне като шедьовър на естествения подбор. Това не е злорадо изказване и изобщо не съдържа увереност, че същият вирус не би задраскал и моето име от списъка на живите, ако се случи да се срещнем. Чувството, че сме (достатъчно) здрави често идва от стандартите на днешния ден, а не от телесната устойчивост пред различни застрашителни фактори. Творение на природата, което отнася болните и старите индивиди, самите ние възприемаме за санитарно, когато е във всяка друга популация. Човешката популация обаче отдавна е извън ефективна регулация и следствията от това се усещат глобално. В този смисъл една от основните задачи на бъдещето е да изработим сами механизми за регулация на размера на популацията ни. В едно теоретично бъдеще популацията е с такъв размер, а знанието и системите за прилагането му са така развити, че всички живи могат да бъдат лекувани едновременно от всичко възникващо. Това разбира се е изцяло теоретична постановка, която едва ли е възможна в реалността в такъв идеален вид.
*
Някои от случаите на починали ясно показват защо каузалността не е лесна материя. Тук следва нуждата от повишена функционална грамотност при четенето! Когато пациент е в 80-те си и има, например рак на белия дроб и/или обструктивна белодробна болест, но почине от коронавирус, то как точно изглежда причинно-следствената верига на събитията е въпрос на известна интерпретация. Макар същият човек да би имал още дни в живота си, ако не беше срещата му с вируса, можем да приемем, че самият вирус е първичният контекст, а причина за смъртта са предхождащите заболявания. Това съвсем не е произволно построение, защото определянето на предхождащите заболявания като първичен и неотменен контекст в случая, а на вируса като конкретна причина, се дължи на възникването им по време. За времето обаче няма задължително условие да бъде в такава регулаторна роля, макар и на пръв поглед да изглежда обратното. Ако приемем, че епидемии и пандемии неминуемо ще възникват, както неминуемо възникват, да кажем, земетресения, вероятно ще започнем да ги отчитаме като постоянен фонов фактор. Това по всяка вероятност и сега е така в специализираните медицински среди, но преосмислянето му в масовите представи и промяната на публичните нагласи, би следвало да окаже влияние върху начина, по който организираме различни звена в обществата си. Тук имам предвид не толкова конкретния страх от конкретен вирус, а принципни рационални финансови и организационни мерки, възможни само при известно ниво на всеобщо съгласие.
*
Това ни води до принципната ценностна оценка на отделния живот и под това категорично нямам предвид остойностяването му в пари, което приемам за нелепо. Безкрайната борба за всеки живот и трагедията на всяка загуба има и общочовешки, и специфично културен корен. Без смъртта да спира да е тъжно събитие, публичният ангажимент всяка смърт да се артикулира в драматични краски, е културният отпечатък. Изходът от живота на възрастните и появата на новия живот е естествено явление и трагично е по-скоро, когато този ритъм бъде нарушен с преждевременна смърт. Разбира се, шансът да добавим години към живота е несъмнена ценност, а преждевременното е въпрос на гледна точка. Явление в наши дни обаче е и самоцелното поддържане на дегенерирал до основни биологични функции живот на прага на смъртта, без право на евтаназия. Това е дебат със самостоятелна стойност, който се намира извън конкретната епидемия и пуска мостове към идеите на основните културно-религиозни конструкции за единственост или повторяемост на живота, към разбирането за смъртта като окончателност без следа, както и към свещеното право на личен избор, с което тези размишления започнаха.
*
Целта на всичко, казано тук, е не толкова да се предложи категоричен извод, а по-скоро да се пуснат разклонения към различни контексти, с които настоящата ситуация има връзка. По всичко изглежда, че цялостната организация на живота в средно-, а може би и в дългосрочен план, ще бъде различна и трябва да се приспособим към това. Основната задача на гражданското общество и на публичния дебат ще бъде да търси как тази нова организация да стане по най-демократичен начин. Динамиката в ценностите на съвременния свят беше разтърсена и се оказа, че между теорията и практиката им има разлика. Това се видя най-вече през рефлекторната концентрация на властта и доверието в националната държава, както и в някои други проявления. За бъдещето не е погрешно да кажем, че ни предстои да видим още преосмисляния на човешкото, наложени от нуждата животът в съвременния си вид да продължи на фона постоянното напомняне, че не ни е гарантиран.