“Това е расизъм”, чуваме много често. Както и “глупости, проблемът е другаде, това не е расизъм”. Той е дебел, той не е дебел, както казваше рекламата.
Един от проблемите с думите е, че всички ползваме едни и същи думи, а понякога назоваваме с тях различни неща и различен личен опит. Особено ако става въпрос за сложни социални процеси, чиито дългогодишни следствия наблюдаваме в някаква момента снимка, наличието на много интерпретации е неизбежно и със сигурност не само една от тях е валидна.
Ето някои маркери за ориентация:
1. Мултикултурализмът не е лесна работа. Хубаво е да не забравяме това. Идеите му избуяват в Канада в следствие на общия живот на англо- и френскоезичните групи, което само по себе си е показателно. От една страна, макар да са толкова близки в цивилизационен план, те имат нужда от специални политики. От друга страна вероятно това, че успешно си представят мултикултурната среда, се дължи поне донякъде на факта, че разликите между тях са всъщност пренебрежимо малки, гледани от перспективата на една истински различна култура.
2. Етнос и раса произвеждат социални категории. Например “циганин” у нас съвсем не е просто етнически маркер, а комплексна оценка за социоикономическия профил на някого. Независимо дали се ползва като описание, метафора или обида, думата поражда един балон от асоциации, които са предимно извън терена на чисто етническото. Т.е. етносът е произвел категория граждани, дистанцията от които е социална и с чийто доминиращ начин на живот не искаме да се отъждествим. Отделният човек може да е носител на съвсем други белези и да бъде добре приет (например пояснения от рода на “той е циганин, ма е готин” никак не са рядкост) – почти никой не отрича това, но все пак груповото разпознаване е налице. В този случай омразата и отричането са насочени предимно към социалната категория и биха били упражнени към всеки член на обществото, показващ същия начин на живот, независимо какъв е етнически.
3. Обратен расизъм. Когато говорим за расизъм, трябва да осмисляме едновременно два аспекта на разказа: единият е този на омразата – човешкото преживяване, а другият е институционалният – този на осигуряването на права, представителство и защита. За човешката омраза няма ограничения и тя се отличава с взаимност. Когато говорят за обратен расизъм, много хора имат предвид именно нея. Нерядко, защото са я преживявали. В институционален план обаче, обратен расизъм няма, защото инструментите за него не съществуват. Изключването от коя да е обичайна обществена практика е буквално казано невъзможно да се случи с представители на етническото мнозинство.
4. Те са по-добре от нас. Не, не са. няма нужда да се извинявате, че живеете по-добре от някои от хората около себе си, но нека бъдем реалисти. За основните малцинства в България има емпирични данни и по-лошото им качество на живот е измерим факт: през нивото на образование, през жилищната площ, през доходите, през здравословното състояние и продължителността на живота. Видът на малцинствени села и махали у нас, както и този на малцинствени гета в различни държави, с нищо не навява на по-добър живот, дори напротив. Никой не си представя, че ако живее на такова място, ще му е по-добре, по-защитено или по-богато. “Имаме голям проблем със спазването на закони и правила” би било по-точно твърдение и по него може също да се дебатира, но “те са по-добре от нас” е категорично невярно.
5. Те винаги са по-зле от нас. Също не е вярно. Всяко малцинство има своите представители, които напълно покриват високите ни критерии за каквото и да било. Пълноценният човешки потенциал се среща във всякакви етнически групи, но за някои стартът е толкова нисък, а траекторията на успеха – толкова сложна, че само единици от съответната група успяват да я извървят. Наложително е социалните условия да се осмислят като водещ фактор, независимо дали говорим за потушаване на омразата или за създаване на повече възможности. Заличаването на вече споменатите категории граждани, получени в следствие на етнически профил, е дълъг и сложен процес, чийто провал дотук не е редно да си обясняваме с “те не искат”. Това е все едно средният германски работник със своите придобивки и заплащане да каже, че просто средният български работник не иска да е по-добре. Контекстът, средата и натрупванията са водещи фактори, когато говорим за повдигането на цялостното средно равнище по различни показатели.
6. Общочовешкото не винаги е еднакво. Изглежда ни, че е, но изразът “културен шок” съществува точно, защото не е. Идеите за родителство, за брак, за чест, за права, за работа, както и най-висшите възможни цели на личния жизнен проект, могат да са обезкуражаващо различни в различните култури. Щастието като чувство, болката, срамът и всички реквизити на душевността са налице у всички, но това, което ги активира, може да е неразбираемо и нелогично за човека от непозната култура. Да отричаме точно тези валентности на душевността у другия е автентичен признак на расизъм (“те нямат срам от нищо”; “тях това не ги наранява” и т.н.). Ако хем имаме такива пориви, хем твърдим, че не сме расисти, трябва да се замислим. Понякога е достатъчно да признаем, че не разбираме.
7. Дискриминация всъщност няма. Това е разпространена заблуда, най-вече сред тези, които общуват предимно в етнически хомогенна среда, не са склонни да мразят активно и не са били лично обект на изключване. Дискриминация обаче има – дали ще бъде избутване на CV-та встрани от подбора, дали ще бъде подценяване в училище или “не можеш да имаш връзка с жена/мъж от тях”, почти всеки у нас с етнос, различен от български, има подобни истории. Колкото по-екзотичен произходът, толкова по-неадекватно може да бъде отношението. Българските турци и българите мюсюлмани пък по определение са абонирани за мъгляви, но тежки исторически препратки, при които приятелското отношение често се артикулира в учудени признания от типа “Ама ти не си като другите такива”. Да поддържаме съзнанието, че обидното отношение и фактическата дискриминация все още ги има, продължава да е важно. Трудността в наши дни идва от постоянното говорене за всякакви видове -изъм, които често изглеждат истерични и крайни. Поддържането на разумен тон се получава бързо, ако обърнем перспективата. Представете си как граждани на различни напреднали и богати държави подхождат към нас българите и лесно ще усетите кое би било подценяващо и обидно. Имайте предвид същото и просто не го възпроизвеждайте към представители на нашите малцинства.
8. Междукултурната среща е и ще остане проблемна. Това простичко признание би ни спасило от немалка част от езика на омразата и равна на нея част от постоянните обвинения в расизъм. Просто да прегърнем другия и да го посрещнем с “добре дошъл” не винаги е достатъчно и това ще бъде потвърдено от всеки, който живее в близост до сегрегирана малцинствена махала. Различните групи могат да имат различни практики, понякога много трудно съвместими. От друга страна въображаемата представа, че произходът ни блести с по-особена цивилизованост, независимо какъв е точно, веднага се обезценява при малко повече познания по история. Болезненият процес, при който дадена традиция става музеен експонат, а постмодерният живот чертае привидно еднопосочен път напред, би могъл да носи част от ключовете към изравняване на шансовете за повече хора в обществото (обществата). Сдържаното уважение към корените на всички и повече точки на вход към образованието, човешките права и пазара на труда, могат да свършат чудеса в тази посока. Когато ни стане особено омразно, нека не забравяме политическата манипулация и липсата на воля за решаване на проблемите. Докато не се научим да изискваме решаването им и да работим за същото, колкото и да парадираме с идентичност в социалните мрежи (била тя на расист или на толерантен човек), нищо не се променя.