Докато простотията наолоко е смущаваща и неоспорима, на нейния фон има още нещо, което заслужава справедлива критика: клишето за умност. Това е поведението тип „аз не мисля, че земята е плоска, следователно превъзхождам еди-колко-си процента от хората“ и „аз подкрепям еди-кой-си съвременен подход, следователно българинът средно е тъп“. Дали ще говорим за Мъск и веселата истерия от дигитален фолклор, заляла родината, след като той забеляза Белоградчишките скали или ще говорим за някоя дребна политическа конкретика, в този разговор хората все по-често се разделят по оста „вие сте тъпи“.
Всъщност в този разговор почти постоянно има „неписани“ предначертания какво точно е допустимо да казваме – за Европа, за Русия, за България, за ковид, за расизма, науката, за традицията, за бог и каквото още се сетите. Неписани е в кавички, защото теоретично са неписани, но покрай социалните мрежи вече са всъщност подробно изписани и с повечеко ровене може точно да се открие какво е предписанието. Част от хората, прочели дотук, вече казват „тя е путинистка“, „тя е расистка“ и т.н., някаква част пък е възможно да казват „умнoкрасива“, „родоотстъпничка“ и т.н. – все едно, каквото там ги дразни и което съответно откриват, където го има, и където го няма. Самото споменаване на разговора по някаква тема, самият акт на разсъждение, като противовес на папагалското повтаряне на каквото „в нашите среди“ се счита за правилно, носи нещо скандализиращо и води до осмиване и изключване.
И докато в някои ужасно наивни, необразовани и простодушни представи прозира точно това – наивност, необразованост и простодушие, то в много от образованите, претенциозни и аналитично оформени мнения прозира обикновеното клише, заучено и повтаряно до вкокаляване и постоянната нужда от идентичностна заявка „аз съм такъв, аз не съм онакъв“.
Основното разминаване е там, че всъщност по-често, отколкото им се иска на хората да признаят, не става дума за ум. Става дума за социални умения, за обикновена човечност и за простичкото разбиране, че не познаваме живота и опита на другите дотолкова, че да преценим защо така или иначе.
Дигиталното битуване все по-видимо води до значитлена поляризация, защото другият постоянно не е пред нас, а е просто фикция – нещо, сведено до едно свое не достатъчно прозрачно мнение. За огромно лично мое съжаление най-агресивни и безчовечни онлайн са претендиращите за по-умни. Колкото по-чиста истина смяташ, че артикулираш, толкова по-силно вярваш, че тя те овластява да се саморазправяш дигитално. И така клишето за умен често произвежда поредица от кастрирани мисли, които се лашкат по ключови думи като „пол“, „цвят“, „наука“, „българи“, „чужбина“ и т.н.
Същевременно ние всички – и политическите ни представители, и цялото ни общество – не успяваме да употребим колективния си потенциал достатъчно добре, защото не постигаме достатъчно общи подходи. Дори и когато ние сме по-умните, няма как да стопим дистанцията с другите в името на общия подход, ако самите ние не извървим половината път….а ако настина сме по-умните, вероятно се налага да е и малко повече от половината. Със самочувствие и обосновани резерви, но и в диалог и готовност да скъсим разстоянието – така общуват обезсърчаващо малко хора и основната причина за това не е в ума, а в много повече от него. Фиксирането върху „ума“ по начина, по който може да го видим край нас, е житейски нелепо. Оцеляването и проспетитетът на човешките групи винаги са се дължали на равни част интелигентност, смелост и заедност. Ако се чувствате по-умни от другите, по чек-лист ви остават още да станете по-смели и по-свързани. Но не онлайн, а в живия живот.