Понеже онлайн всичко се забърза и скъси, така стана и с мисълта. Затова къси мисли, на посоки:
Природата (а и културата) винаги компенсира с нещо. Ето например, продължителността на живота се удължава и удължава в световен мащаб вече от доста време. Някой катаклизъм или война може да обърне графиката за малко, но устойчивата тенденция е нагоре. За сметка на това узряването се забавя и годините инфантилност в индивидуалния живот вече са много повече на брой, отколкото са били в миналото. Не говоря за теб, говоря усреднено – огледай се. А може и за теб да важи. Огледай се.
*
Лесно можеш да се ориентираш за това, че някой е развил кръжочен интерес по дадена тема и не е професионалист в нея, въз основа на нетърпението му да ти отваря очите по въпросната тема. Професионалистът обикновено подхожда сдържано и не бърза да се изтъкне, защото така и така си знае нещата, а и оценява, че хората отсреща не могат от раз да влязат нито в речника, нито в нагласата му. Кръжочният интерес обаче окрилява с ентусиазъм и е абсолютно неспособен да те дисциплинира (или пък отегчи) така, както професията. Така че, ако сте професионалист – не убивайте интереса на кръжочниците с някаквите ви там знания, по-скоро се почерпете с ентусиазма им. Да управлявате интереса на такъв човек може да се окаже сложно професионално предизвикателство.
*
Когато някой непрекъснато се опитва да доказва нещо, трябва да приемем, че то е недоказано и недостатъчно легитимно. В противен случай опити за ново доказване в напрапчив вид не би имало.
*
Проблемите на „постигнатата мечта“ и невъзможността да се поеме по нов път след нея са видими и на ниво „общество“. Най-простият пример е национализмът, но може да се каже, че констатацията важи и за някои от борбите за равноправие. Утъпканите канали на съответия тип социална битка седят като мисловна традиция, в която мнозина се вливат, защото „това е правилното нещо“. Ако се случи съответният тип заявено търсена свобода да почука на вратата им с пълна сила, доста от активистите се оказват неспособни да я живеят в целостта й и подемат битка с отговорностите, която тя влече със себе си. Други пък я живеят доволно и лицемерно, отричайки че я имат. Разбира се има и неголяма група хора, които проявяват нужната пластичност и поемат към следващи цели. Обществата обаче правят това доста бавно и в бъдеще то ще е фактор, който ще определи не толкова границата, колкото полезното усвояване на научно-техническия прогрес. Да трупаме прогрес, без да сменяме мечтата, ражда нездрави резултати.
*
Преди време имах един текст със заглавие „Символна дисекция на приказка“, в който коментирам възможен прочит на латентни съдържания в „Красавицата и звяра“. Този род анализи са ми много интересни. Ако някой все още чете дотук, ще кажа, че Джордън Питърсън има много добри анализи на приказки (да, съвсем наистина споменавам Джордън Питърсън с добро), които си струва да се слушат в YouTube. Имах идея да напиша такъв и за „Малката русалка“, но тъй като предстоящият филм се политизира от публиката още с трейлъра, реших да зарежа тая работа като досадна. Все пак ето ключовото наблюдение тук (всичко доесга в този параграф беше само преамбюл): Русалката, която се появява от дълбините на водата и не може да говори в живота на земята, е анимата, която идва от дълбините на личността и няма собствен глас в живота на мъжа. Тъй като авторът е мъж, нужният противоположен архетип, който носи цялост, а в приказката буквално спасява, е женска същност. Неслучайно е първо митично същество, после няма жена, а после, според весрията, която четем – или съпруга, или нещо, изгубено завинаги – несбъдната мечта. Откриването на връзката със себе си и събуждането на вътрешните ни заложби е по същество митичен акт. Никой архетип, никоя вътрешна тенденция или талант/потребност (донякъде слагам знак на равенство между тези двете, но за това – друг път) няма собствен глас – задача на личността е да го осмисли, огласи и приведе в действие в реалността. Докосването до тези наши невидими същности от дълбините е буквално спасително в изтощението от социалните порядки и очаквания. Ако не успеем да задържим тези същности на повръхността и да съединим съзнателния си аз с тях (брака и връщането на гласа), те остават като мъглявото усещане, че си всъщност някой друг, в когото има много повече, но недостъпно (морската пяна). Забележете, че няма как той да заживее в морските дълбини – това е така, защото потъването би кодирало смъртта или лудостта, каквото в живота представлява пълното потъване на аз-а във вътрешния хаос (морето). Амин.
*
И за финал нещо практично: „Амин“ е удобен клиширан начин да завършите всяка своя или чужда реч, когато е време тя да бъде прекъсната. Може да се ползва сериозно или иронично. Много е близо до „аман“ – и по изписване, и по звучене, което също е удобно в определени ситуации. Ако се замислите малко, бързо ще установите, че молитвите могат спокойно да завършват с „АМАН“, а недоволствата с „Амин!“.