Първоначалното заглавие беше „нормалността като контракултура“, но после реших да го сменя с нещо по-леко. Само думата „нормалност“, без нищо повече около себе си, може да предизвика поне десет различни грешни прочита, основани на предразсъдъчния профил на читателя.
Когато гледаме наоколо, по естествен път се появява, дори някак се самонатрапва, констатацията, че контракултура днес липсва. Изборът на думи тук отново не е случаен. Не просто я няма, тя липсва на средата, защото наличието й е здравословен фактор. Мейстриймът е от недоволни, а протестната поза е статукво в цивилизования свят. На Запад нормативното доскоро светоусещане днес носи етикета „консервативно“ и няма как да се осмисли като контракултурата на днешния ден, дори и понякога да попада в тази роля. Самопровъзгласилия се за либерален woke светоглед пък е новата норма, макар все още да претендира за по-ценния символен капитал на ъндърграунда, който вече просто не му принадлежи.
Контракултура сега е да нямаш лагер и да виждаш средния път, да не дълбаеш в крайност и можеш да не го повтаряш постоянно онлайн.
Така нареченото „прогресивно“ с необратимата си масовизизация се профанизира до прост ежедневен акт: постоянна отчетност по десетина конкретни опорни линии с еднопосочен вектор на правилното. Ти трябва да се интересуваш от морал, наука, геополитика и политически ангажирана популярна култура, масово здравеопазнве, пол и раса, екология и горива, климат, месо. Но да се интересуваш по правилния начин и неизменно от странтата на доброто – такова, каквото то се е самопровъзгласило. На второ ниво „ценен гражданин“ между тези теми пускаш връзки и обединяващи контексти, претендираш, че мислиш за планетата в ежедневния си избор и правиш всичко това с подходящи снимки и доклад в някоя социална мрежа.
В България пък така наречената консервативна линия на мислене често е подправена с щипка патриотарство. Русия и мъглявото „традиционни ценности“ могат да са много неща, но не и контракултура. Борбата тук е сякаш между два мейнстрийма, които са еднакво нахални в претенциите си. Макар фактическият лайфстайл и потребителски избор на повечето хора у нас да се свързва категорично със Запада, българинът преобладаващо усеща цивилизационната си дистанция и това в последните години е свързано и с повече самочувствие, парадоксално подкрепено от повишената покупателна сила за същите вече споменати лайфстайл и потребление. Прибавете тук и изискването, че добрият живот ни се полага и някой е виновен, че го нямаме, точно както презадоволен младеж от скандинавието се ожесточава срещу майките и бащите, които не са му оставили перфектна и безупречна планета/система/ситуация…. У нас обаче сме недоволни от политическата реаност, кражбите и безполезниците във властта, докато нямаме никакъв пробелм да сме същите в личния си живот и на работните си места.
Институционализацията на доброто в нормите и ценностите на днешния ден е това, което отделя култура от контракултура, а ролята на контра-та е да поддържа цивилизацията жизнепсособна отвъд моделите на стабилността. Времената станаха такива, че контракултура днес е да се освободиш от претенциите за изключително и уникално, да се откажеш и да си лидер, и да си последовател, да се отърсиш от безкрайните модели на правилното и натиска да се присъединиш към някой от тях, за да може да се замеряш с останалите. Изглежда парадоксално, но контракултурата днес наистина е в обикновеното.