„Дано този път партиите се разберат“, си казват много хора и донякъде наистина го мислят. Но също така „с тези никога нищо“ е масова реалност и политическите сили се опасяват от загуба на електорат като следствие от коалиционни решения. Има няколко основни вектора, които пречат на едно по-широко национално съгласие. А от своя страна липсата на това съгласие се отразява във фрагментарни парламенти, които – факт, вече станаха години – се въртят в изборни рулетки и не могат да зададат посока за развитие. България се движи по оста орел-рак-и-щука и най-често си казваме, че разломът между Запада и Русия зейва точно на наша територия и става първопричина за буксуването. Отвъд геополитиката и задкулисните опити да се влияе на публичните настроения обаче има още някои типични за днешна България нагласи и обърквания, които са благодатна почва за пропаганда и поляризация. Те не са по вина на нито един световен център на влияние, а са наши собствени характеристики.
1. Въздишането по едно време
Тук не говорим само за някакви стари хора, които жалят за Байтошово време, защото тогава са били млади. Тук става дума за объркания и объркващ съвременен свят, който кара почти всеки поне понякога да си мисли, че няма нужда да бързаме толкова към бъдещето. Изкуствени интелекти, дронове, тролове и все по-размити граници между истина и симулация атакуват съвременното съзнание. Трудностите, пред които това ни изправя, често биват свеждани до „Ганьо не разбира“, но е добре да осмислим, че желанието за твърда връзка с една по-изчистена реалност е нормално и дори здравословно. Фактическото положение, което много хора не разбират, е, че няма как да спрем хода на времето. Иситната (в екзистенциален смисъл) не е нещо извън нас и е наша задача да конструираме съвременната колективна истина на България. Няма как да се върнем назад; няма как да спрем прогреса, дори и когато ни плаши; не става сума за Бойко или Киро, защото това, което се променя, е самият свят.
2. Разпознаването на не/легитимен интерес
Дългите години социализъм и последвалата вакханалия на прехода оставиха прекалено много хора с убеждението, че ако имаш – то ти крадеш, а ако много се опитваш и „се буташ“ – то ти искаш да крадеш. Парадоксално, но това повиши толерантността към краденето почти като към някакъв универсален човешки стремеж. „И аз да съм, и аз така ще правя“ и „ако не прекаляват, всичко е наред“, както и разбира се „те да си крадат, ама и за народа да има“. Същевременно, който не ни е симпатичен, се обявява от масовия вкус за еди-какъв-си и шумно се коментира правото му на това или онова действие. Политиката винаги е била борба на интереси и е нормално понякога хората да имат разминаващи се или противоположни интересни. Все пак важното е кой интерес е легитимен, т.е. законен, или интерес, на който имаме право, както и как се борим за него – по правилния законен начин или не. Цялото това е свързано органично със следващата точка.
3. Някой трябва да даде
Вярването, че някой трябва да ти даде, се ражда от предходното – разрива между успех и почтеност, в комбинация с отказа да влагаш усилия – били те труд или разум, контакти или изграждане на име и репутация. Гледайки отстрани към активните и успешни личности, много хора считат, че абсолютно неизбежно друг им дава фронт за изява, пари, а защо не и направо сценарий кое, къде и как да свършат. Вярата, че някой трябва да даде, някой трябва да оправи държавата, ситуацията и т.н. е водеща и тъй като никой нищо не е оправил още, затова и масово се бездейства или усилията се влагат или крайно ограничено, или на посоки без ясна стратегия. И докато глобално разбира се от нас нищо не зависи, по отношение на собствения ни живот зависимостта между действията ни и резултата, в който живеем, е пряка. Но това често остава незабелязано.
И така точки 1, 2 и 3 обединяват масиви потенциални избиратели – електорат, който е и отегчен, и объркан, и филмиран в собствените си проблеми, а партиите се опитват да обяснят кои са и за какво се борят. Хората като цяло нито се интересуват, нито разбират и се ориентират предимно на маймункски принцип (за по-елегантно може да го наречем и еволюционно обусловен принцип) – кой жест как им изглежда, кой им се струва от техните, с кого биха пили кафе или кого биха предпочели я за разплод, я за зет или снаха.
И докато носталгията по миналото, объркването за това кой интерес е легитимен и чувството, че не можеш сам да подобриш живота си, обикновено описват една част от българското общество, то нека все пак споменем и другата – именно тази, която счита, че нищо от това не е проблем в нейния по-висш свят. Че шокът от виртуалното и имагинерното е запазена марка на неуките, че България, а и коя да е източна и бивша соц държава няма нужда от собствена идентичност, защото е достатъчно просто да прегърнем „Запада“, съвремието и новите идеологии, за които да твърдим, че не са идеологии, а истини. Макар в по-голямата си част този сегмент от обществото да се състои от хора с образование и нелош стандарт на живот, т.е. хората, които „са добре“, те изключително активно участват в поляризацията на насторенията и създават стигматизация по ключови думи.
В общото ни битие у нас изпадаме в цялостна неспособност да изградим съвременна източноевропейска идентичност, да създадем културните кодове на България от 21ви век отвъд корупцията и скандала и да проектираме бъдещото си Аз. В колективен план българите не знаят кои искат да бъдат и това много ясно личи и от изборната въртележка, в която сме вече толкова време, но и от още много симптоми, видими във физическото и виртуалното пространство около нас. Да имаме едновременно собствен почерк, но и да участваме в света, се оказва сложна задача, за която дори може да се каже, че седи недефинирана и неосмислена като задача. И все пак, добрата новина е, че това не спира нито индивидуалния живот на хората, нито спира силата на промените и прогреса. Както нееднократно подчертаваме по различни поводи – важното е да сме живи и здрави!