На обща база

Вечерята



Седях на религиозната вечеря със семейството ми и си мислех, че трябва да намерим някой режисьор на абсурда да я заснеме и разкаже през своя поглед. Дядо ми твърдеше, че откакто холокиното е заменило предишното кино, вече няма как да се роди велик режисьор. Откровено не разбирах какво има предвид, при положение, че само малко технологии се бяха сменили, а есенцията си оставаше все така в кино-разказа и всъщност нямах представа дали изобщо някога е влизал на холорпожекция. Винаги съм мислела, че дежурното му мрънкане прави така, че дори и да изкаже обоснована критика за някои от новите тенденции, то тя потъва неоценена в шумотевицата на постоянното му дуднене. Холокиното беше не просто комерсиален хит, а истински шанс технологията да даде нещо полезно за хората. Това сякаш в последните години не се беше случвало – повечето нови изобретения бяха като че ли създадени, за да изнасилят човешката природа. Някои критици дори казваха, че холокиното внася театрална нотка в седмото изкуство и е по-скоро заплаха за класическите театрални салони, а не за качеството на кинопродукциите.
Ето това трябва да е, мислех си, единият от натрапчиво повтарящите се мотиви, когато засменем нашата вечеря – кадър с мрънкането на дядо за някое ново нещо. Ако такава история ще се прожектира в холокино, идеално ще е да мрънка срещу самото него. „Какви режисьори имаше едно – време – ЧОВЕЦИ! А сега – изкуствен интелект, присадена коса и изкуствено генерирани истории според десетте закона на еди-коя-си-школа. Режисьор ми бил…позьор!“.
Докато наблюдавах дядо като в сцена от филм, изведнъж ме обзе странно чувство – усетих се сякаш наистина бях в киносалон и пред мен бяха холограмите на едно излишно голямо семейство. Защо например леля ми всяка година водеше на тези вечери и тримата си бивши съпрузи? Да, тя наистина имаше по едно дете от всеки от тримата, и тези деца – братовчедките ми – също бяха на религиозната вечеря, и да, това звучеше като валиден мотив за гостуването на господата, но на мен все ми се струваше, че просто й харесва да се прави на интересна с дълбоко съвременната си биография. Май не разбираше колко демоде са тези неща и колко повече интерес буди в наши дни традицията, но това няма как да го обясниш на човек от тяхното поколение.
Като си говорим за традиции – не мисля, че това нейното би било толерирано от която и да е религия. Религиозната вечеря обаче, знаем, само се казва така, а всъщност е доста светско мероприятие. Малко известен факт е, че тези вечери започват от бизнеса в началото на дигиталната епоха. По това време все още множеството религии не се били слели и хората даже се разделяли на тази основа. Днес малко мои приятели имат достатъчното въображение да си представят, че разделението не е било на вярващи и неверници, а е било между многото религии – всеки срещу всеки. Според мен след още няколко епохи, не знам какви биха били, но след още няколко епохи и тази разлика между вяра и атеизъм ще изчезне и ще се замени от нещо друго. Но религиозната вечеря била създадена с практически цели – да замени няколко празника, повечето от които се коренели в зимното слънцестоене. Ясно е, че не било финансово изгодно да има големи разминавания и всеки да празнува и отсъства, когато му е там празничето и от една много голяма компания тръгнали да решават проблема с изящество. Взели по нещо от всеки от тези празници, избрали датата 22.декември и дали по два дни отпуска и половин заплата на всеки, който избере да се присъедини към новата традиция – и воала, създали я!
Познайте какво станало: До третата година 100% от популацията им празнувала религиозната вечеря и каквото и да правели вкъщи хората на някой друг празничен за тях ден, всеки си го правел между другото. Нормално, постепенно всичко извън религионзата вечеря станало второстепенно, докато напълно отпадне. След само едно поколение вече повечето странични ритуали изобщо не се практикували, защото в рамките на по-малко от десет години религиозната вечеря станала златен стандарт в бизнеса и практически всички я въвели. И така, здравей дядо, здравей лельо, здравейте трима бивши съпрузи и всички останали – днес сме на религиозната вечеря и търсим кой да я заснеме. Вероятно всяко семейство гледа някаква форма на абсурд на тези празници, но точно това би направило един такъв филм успешен – всеки ще се разпознае и ще си казва „колко типично“.
Представям си го така:
Първи кадър: Дядо попържа новите изкуства, слага специален акцент върху холокиното. Дават го в близък план как отпива на големи глътки от виното.
Втори кадър: Леля влиза, той я посреща радушно, както и тримата с нея, като от време на време им бърка имената.
Трети кадър: Ястията. На религиозната вечеря се яде риба. Всъщност яде се кой каквото иска и може да има всичко, но е прието в центъра на масата да има голямо рибно блюдо. Предишните две години се оказа, че ястието било само оформено като риба, покрита с 3Д принтирани люспи, за да има автентичен вид, но самите люспи били от птичи протеин с авторската смес от подправки на някакъв известен маг-готвач. Та така, трети кадър – рибата, която се оказва, че не е риба.
И докато седях и си представях как си го представям, мислите ми се обезсмислиха – достатъчно е просто да гледаш, животът сам създава изкуството.
Заедно с тримата си живи съпрузи леля беше довела андроид на днешната вечеря като настояваше, че не е андроид, а е дигитален гражданин. Всъщност вторият й съпруг даде това прецизно обяснение, а тя по-скоро повтаряше „не го наричай така“ и „кой си ти да казваш кой какъв е“. Дядо беше доста по-мълчалив от обикновено и само чат-пат повтаряше „много се измени животът, измени се много“. Баба изведнъж реши, че домашният робот, който сервираше и отнасяше съдовете, се пречка и го остави на докинг станцията в ъгъла, което леля намери за неприличен жест в присъствието на толкова много гости плюс дигитален гражданин. Най-голямата ми братовчедка се опитваше да е тиха, но натрапчивото й „майко стига“ се чуваше по-често, отколкото си даваше сметка. Моите майка и баща се правеха, че не забелязват нищо обезпокоително, а и вероятно не бяха обезпокоени и просто подаваха чинии и паници през цялата маса в опит да извадят дядо от нетипичното му поведение. Любимата за тези вечери тема „човек или робот е по-точен в“ седеше някак неудобно и сега въпреки че беше повдигната шест-седем пъти, така и не се разви. Най-малката ми братовчедка се качи с крачета на стола и започна да пее „Digi man, бъди със мен“ – песен, която, честно казано, намирах за леко мръснишка и неподходяща за такова малко дете. Майка й започна да пляска, от което малката се въодушеви повече от необходимото и от мятането на крачетата едната й обувка се изхлузи. В този миг дигиталният гражданин изстреля лявата си ръка към центъра на голямата маса и благодарение на удължението й, което се разтегна, хвана обувката секунда преди да падне върху централно разположената риба.
– Тази година е риба! – възкликна баба тържествено, като поясни – 3Д печатана е, но то е само за прецизност. Цялото съдържание е рибно.
– Това с всички части на тялото ли го може? – попита брат ми, докато леля се направи, че не го чува и само продължи с пляскането, което вече не беше насочено към дъщеря й, а към спасителя на рибата и обувката.
Всъщност чувството, което наистина имах, беше, че ни е трудно да сме заедно. Напъвахме се да бъдем – ето днес бяхме повече от петнайдет човека – баба и дядо, мама и татко, аз, брат ми и приятелката му, леля, тримата мъже и дигиталният, съседката на баба от горния етаж и почти глухият й съпруг, трите дъщери на леля – но сякаш всеки беше дошъл, за да си тръгне по-скоро. Може би с изключение на родителите ми. Те имаха изумителната способност да се чувстват на място и в най-абсурдна обстановка. „Слагай храната в центъра на религиозната вечеря и всичко ще си дойде на място“, казваше мама. „Проблемът е, че ти слагаш общуването“.
Но според мен дядо наистина упорстваше в организирането на тези вечери по точно този начин не заради друго, а именно заради общуването. Беше роден в началото на нашия милениум – малко след зората на дигиталната епоха, но все пак беше отгледан от предните поколения. Не помнеше света без технологиите, но имаше някакво усещане, някаква култура за това, което е било преди тях. Ние всички бяхме отгледани и пораснали със съзнанието, че се намираме в някаква конкретна специална ера, която слага край на много търсения – дигиталната епоха. Това и това е било преди дигиталната епоха, а ето това е, откакто сме в нея! И ние бяхме ясно поставени от едната страна на този вододел. Странно, дядо също беше от нашата страна, но нещо го теглеше към другата. За разлика от на нас, на него тя не му беше толкова далечна. Това негово ежегодно усилие с религионзата вечеря ме караше да мисля, че преддигиталните поколения са разбирали заедността по съвсем различен начин. „Налагало им се е“, казваше брат ми и несъмнено беше прав. Ами ако и на нас ни се налага, мислех си, а не го осъзнаваме?
Междувременно сцените си продължаваха. Вторият съпруг на леля ми беше заговорил нещо за изкуства и култура и дядо бързаше да му обясни как всичко е сурогат. Първият се обади с някакво разяснение, че религиозната вечеря не е възприета в Япония и Китай, а дъщеря му, която доскоро ръчкаше майка си да мълчи, просъска „Тихо бе, тате, кой го интересува това“.
Мама разрязваше рибата и трябва да отбележа, че храната наистина беше кулминацията. Откакто синтетичните менюта станаха финансово изгодни за масово производство, очакванията и анализите се люшкаха между крайности. Разнородни автори правеха изводи за следствията от неизбежното според тях преосмисляне на храната. Аз обаче не можех да видя никакво преосмисляне – първо хората и преди, и сега плюскаха еднакво, и второ – почти никой не правеше разлика между синтетично и органично. Потребителите бяха готови да купят всичко, стига да отговаря на очакванията им за цена и имидж на продукт и да има ярък запомнящ се вкус. А синтетиката имаше вкус, бога ми, може би й липсваше всичко друго, но не и вкусът. Рибата, която мама сервира, беше феноменална.
– Не знам доколко религиозната вечеря е религиозна, но със сигурност е вечеря с главно В! – казах приповдигнато.
– Как да не е религиозна?! – възмути се вторият съпруг на леля.
– А според теб в какво се състои религията в нея? – попитах.
– Вечерята е предимно традиция, но самата религия е потребност на търсещите души. Сега приемаме, че всичко живо е свързано и е едно цяло, вярваме в силата на доброто и считаме, че тези вечни истини са имали много пророци през вековете, без някой от тези пророци да е бил сам по себе си бог – но всички те са били велики и са били наша пътеводна светлина.
– Точно като атеистите – обади се весело брат ми от другия край на масата. Тези включвания му бяха любими. – Само дето според тях пророците се казват Нютон, Дарвин, Кюри, Алтман и така нататък.
– Атеистите не са вярващи, миличък – обади се леля ми.
„Горката“, помислих си. Но брат ми не считаше, че има нужда дори да се разговаря с нея за нещо, различно от битова конкретика, и просто лакомо лапаше рибата си. Тя беше свикнала с пълната му липса на внимание и не реагира по някакъв особен начин на мълчанието му, но първият й съпруг, който шумно се перчеше с атеизма си, реши да придаде акцент на суровите й мисли.
– Да приравняваш всеки тип осмисляне на реалността до някаква форма на религия е признак на интелектуална безпомощност – заключи сухо той.
– Е, вечерята се развива в най-добрите традиции, смея да твърдя – обобщих аз на глас.
– НЕ! – отсече брат ми и се изпъчи. – Ей дигиталния, – посочи той с пръст към андроида – отвори си слуховите сензори добре и запиши това, за да можеш друг път да го прожектираш, защото ще го кажа високопарно. Изобщо не ми пука кой счита себе си за вярващ и кой не. Атеистите и религиозните са еднакви – понятийната ви рамка е еднаква в структурно отношение, синтаксисът на размишленията и аргументите ви се припокриват напълно. Рано или късно говорите за абстрактни референти. „Бог“ е „Природата“ или „Природата“ е „Бог“ или е „Вселената“ – все едно е как го наричате. Зад това стои все същото. Едните разтягат причинно-следствени вериги, които …..
Брат ми не млъкваше. Постепенно гласът му стана фон за мен и отново гледах като в холограма абсурдa на семейната ни заедост, който сега съдържаше и доза агресия, основана на философски различия. Вероятно вместо различия брат ми би употребил „надмощие“, но аз, колкото и да е клиширано, щях да разпозная повече надмощие в мълчанието. И така, седйки в умерено омерзение, чух баба да казва тихо:
– Де да знам, може би пък верно трябва да спрем да ги правим тези вечери по точно тоя наичн…
– Ама как така, не може, ТОВА Е ТРАДИЦИЯ! – изведнъж чух да излиза от собствената ми уста и вътрешно се усмихнах на прозрението, че и аз заслужавам роля във филма.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *