(МИКРОРАЗКАЗ)
Кога съм заспал? Какво е това място? Чакай, това е болнична стая. Защо я гледам отгоре? О боже, това съм аз….катастрофата!
– Сърцето спря, бързо!
– Тук ли са контактьорите? – подхвърли лекарят леко подигравателно.
– Кои? – попита специализантът.
– Сега ще видиш – каза тихо сестрата.
– Дефибрилатор! Само веднъж, пазете се.
Равен звук пригласяше на правата линия в монитора.
Сигурно умирам… разтичали са се. Нека да умра, толкова много насъбрах, че едва дишам… ако изобщо “дишам“?!. Само мисли и вина…ако умра, всичко свършва.
– Пациентът е ваш – каза лекарят.
Медицинският екип се отдръпна.
– Нантоконтактен серум – каза един млад мъж и се доближи със спринцовка.
– Слагам контактен монитор – обяви жената с него, мина от другата страна и сложи някакви електроди на главата на пациента.
– Какво става? – процеди през зъби специализантът.
– Търсят паралелни вселени – прошепна сестрата – или скрити измерения. Не съм сигурна, ама нещо такова.
Младият мъж знаеше, че предизвиква недоумение, въпреки че едва долавяше шепота на медиците.
– В живата материя протичат множество явления. – Каза той сковано и после се усмихна. – Не се бойте, не убиваме. Ако червеевата дупка е в мозъка, а не в космоса, постепенно ще я овладеем.
Става нещо, не ги чувам добре. Може би беше това. Дали ще срещна създателя…това е, край. Колко ми е мъчно само, че дъщеря ми умря толкова малка. Я чакай, аз имам син, не дъщеря, и той е жив и здрав, а така ми се плаче. Помня русата й главичка… защо копая? Боже аз бях там в атаката на селото! Ръцете ми са в кръв. Колко човека убих? Детето, детето… Това беше моят живот, помня го. Аз бях Стан. Слънцето изгряваше сутрин над голямата скала, а мамутите идваха откъм широката страна. Я чакай, през 1560та нямаше мамути. Но с Джедже и другите ловяхме този звяр. А аз не можах да спася Джедже. Погребахме го с най-хубавото копие. Когато умирах, Мири‘ита държеше ръката ми, помня я, тя оцеля. Колко пъти съм живял? Откъде е всичко това. Защо помня? Защо съм го забравил? Какво става с кръста ми, о боже, къде съм? Какво излиза от мен? Това е раждане, о господи, ужас, защо е тъмно? Защо ям плацентата? Ооо, съвършена е, искам още една. Майчице това е някакво леговище. Какво животно съм?
– Внимание! Има пулс.
Екипът се спогледа втрещено.
Студено е, боли, по дяволите, няма ли смърт? Искам покой, не ужаса на всички животи.
– Събужда се!