Западът и културната промяна

Забелязвам, че у нас четем големите геополитически размествания най-вече през войната в Украйна и това е напълно нормално, защото това е близката и релевантна опасност. Аз там не се чувствам компетентна и не се изказвам. Още повече, смятам, че Тръмп говори без цедка всичко, което е ситуативно удобно и изобщо не трябва да се слуша какво говори, а трябва да се наблюдават реалните външнополитически действия.

В Запада обаче се опитва да се разгърне една друга промяна, която интересува само изкушените от така наречената “културна война”. Дълги години големите западни нации са колонизирали, управлявали и маргинализирали народи по света, спор няма. В последните 30-40 години обаче опитът да се “реваншират” с безумни политики почти нищо не подобри и доведе до нови разломи. Не харесвам думата “меритокрация”, много ми е груба чуждица (някой да предложи български превод, моля), но меритокрацията е обратното на шуробаджанащината и модерните форми на фаворитизъм и е основополагаща за развитието на обществата и натрупването на лично богатство у гражданите. Та, тая меритокрация от години страда, свободата на словото страда, Западът се преклони пред всичко чуждо така, както навремето е отричал и е приемал за по-низш всеки различен и далечен народ. Промяната, която се опитва да се разгърне се състои в това, че много гласове на Запад искат обществата им да върнат културния си център в себе си – религиозно, ритуално, символно, в образованието и в публичния разговор.

Това се забелязва и в електоралния ръст на по-десни формации. Честна дума, не знам дали са крайнодесни или не са, наблюдавам ги и не съм категорична, въпреки че етикетите веднага са залепени. Тук не говорим просто за популизъм, а говорим за нуждата на все повече граждани от връщане на културния център. А това е нужда, родена в живия живот: В общия случай от инциденти и силен битов дискомфорт, донесен от мултикултурната среда, която е много по-сложна и изисква много повече, отколкото идеолозите признават. Западът има дълбока потребност да се определи отново, да се предефинира ценностно и да има свое ново лице. Не да преподава на учениците си, че “нашето общество е виновно за това и това” поколения наред, защото това лесно се обръща в национализъм, когато дойде точният момент и на хората им писне да са виновни. Не да преименува базарите от Коледни на зимни и т.н.и т.н. Редно е големите нации да се помирят с историческите си грехове, както това се налага на отделния човек в различни моменти в живота. Представете си го така: ако се е случило да правиш глупости на младини, няма как да изкупиш това, правейки обратните глупости на средна възраст. Налага се да промениш разказа за себе си, да узрееш, да приобщиш в представата за това кой си и силните, и слабите си черти и да навигираш според тях. Надменността е лоша черта, която Западът дълги години е имал. Честно казано, DEI, квотите и мултикултурализмът не навредиха на тази надменност, само удариха меритокрацията. Същевременно свободата – и икономическата в лицето на разумно регулирания капитализъм (колкото и да е разтегливо това), и свободата на мисълта и словото, са основата и причината днес на Запад да се живее по-добре, заради което натам са се устремили човешки маси от всякакъв вид и цвят. За мен идеалният курс е Западът да оцени себе си и наследството си, намалявайки надменността. Да, и това също е сложно и разтегливо, но е в голяма степен обиконвено порастване.

В смисъла на всичко това, нещото, което виждаме все повече на глобалния политически хоризонт, не е просто луди хора с луди хрумвания. Да, тях може и да ги има в картината, но ходът на нещата в мащаб зависи от вектора на културата, защото тя определя колко хора искат да се бият, колко хора искат да бягат, колко хора искат да градят, да рушат, да влагат усилия или не. И в западния свят този вектор се променя и търси основа. Ако обществата там са развили капацитета за самопознание в колективен план, ще постигнат по-добра спойка между постиженията и историческия си срам (изненада, не само ние имам такъв). Ако не успеят, махалото вероятно ще се лашка между крайности. И всичко това става в контекста на изкуствения интелект и всички други технологии, които ще ни притискат неизбежно да предефинираме “човешкото” като такова. Накрая стигам пак до картината у нас, която е местна и специфична. Хем сме като Запада, хем същевременно не сме, ама това е тема за три дисертации, така че стига толкова за днес.