На обща база

Опорки

Едно от най-объркващите неща в социалния свят е това, че взаимно изключващи се неща, могат да са верни едновременно. Ако например една машинация и пропаганда е точно това – машинация и пропаганда, то обратното на нея течение и вярване не винаги е истинно. Точно както, ако Гошо лъже, то това не означава, че няма как и Пешо да лъже…. Напълно има как.

Опорката е повсеместно явление в наши дни – от лично неразбиране, придружено с активно писане онлайн, до целенасочен пропаганден модел. Опорка значи нещо, което да служи като аргумент, без всъщност да има стойността да е такъв. Понякога стойността липсва, защото твърдението е със спорна истинност или безспорна неистинност, а понякога тази стойност липсва, защото дори верните неща, извадени от подходящите причинно-следствени вериги, не могат да са аргументи.

В политическите и партийни словесни битки често опорките са Москва и Вашингтон, какво дава и не дава Европа, кой с кого е свързан и за какво е набеден, кой е мафията и кой се бори с нея. Интересното по-специално в образа на Европа е, че тя може да е едновременно източник на “еврогейското”, както казват част от опорките, така и на дълбокия единствено възможен коректив. В тези й две роли можем да я видим вплетена къде ли не, защото в крайна сметка, тя е и все повече ще бъде по-голямата ни родина (а напрегнатите ни отношения с това, което приемаме за родина, са почти неизбежни).

Един от проблемите с опорките е, че често не е сигурно едно нещо истина ли е или не е, дали се изговаря само, за да се замаже друго или наистина се налага да се замислим. Опорки има обичайно във всички крайни лагери и фанатични ядра. Зрънцата истина пък са най-объркващият елемент, защото точно докъде е фактът и къде започва опорката, е най-сложно да се каже, ако човек не е тесен специалист.

Няма как да се даде рецепта за въпроса “А как да се ориентираме?”. Да не приемаме крайностите, гласи първото хрумване, само дето нова крайност се измисля за норматив и вече спрямо нея някой настоява за нова златна среда. Това, че плоскоземец би спорил с учен, например, няма да значи, че в действителност Земята е полусфера, защото това е нещото, което е средно между плосък диск и кълбо.

Ако говорим за опорките на политиците в телевизора, добре е да прицелим интереса и доказуемостта. Ако говорим за ежедневните ни преживявания в социалните мрежи, там имам повече идеи, основани на опит. Да развием чувствителност към личния психичен фактор е една от малкото смислени стратегии, когато се опитваме да се ориентираме в различни лагери и характерната им апологетика. Защо самите ние клоним, накъдето клоним в мислите си, това обслужва ли някой наш емоционален навик? Защо говорителите, които наблюдаваме, разгръщат тезите си – виден ли е компенсаторен натиск, изглеждат ли ни като хора, които имат идентичностна нужда да са прави в теза, която трябва да е безпристрастна? Като цяло твърде емоционалното говорене и личните нападки, когато се обсъждат идеи, са силен индикатор за несъзнавани мотивации и завишена себеотнесеност.

В дебата в социалните мрежи най-лютата битка тече по оста дясно-консервативно—ляво-либерално. В него едновременно има мразители, които атакуват човешките права, истински и мними жертви, разумни критици, търсещи пътища за диалог, фанатици, скрити зад “традицията”, хора с оскъдна реализация, които изживяват себе си като воини на справедливостта и още, и още типажи. Дали някой някъде мечтае за разрушаването на семейството, както някои искат да ни уплашат? Сигурно да, особено хора, за които собственото семейство е било тегоба и кошмар. Дали някой някъде мечтае да отнеме правата на различните по какъвто и да било признак, както и за правото да се разправи с тях? Вероятно също да и вероятно отново по причини, свързани с тегобите и кошмарите на детството. Сещам се как в “Американски прелести” най-заклетият хомофоб се оказа човек с хомосексуално влечение и се чудя за споровете, които наблюдавам. Интимният най-личен пласт вътре във всеки е вероятно по-често, отколкото мислим, недопуснат до съзнанието и отхвърлен от по-горните пластове на социалната ни идентичност. Как ли влияе това на дебата, на social media персоните ни, на опорките, които повтаряме? Този дисонанс ли е източникът на недоразбирането и стряскащо честата пределна грубост към непознати? Колко ли е силен психичният фактор в идеологическите конфликти и тн и тн. Несъзнаваният личен психичен свят и културата, която ни заобикаля, наподобяват връзката между квантовата реалност и Космоса. Най-малките единици със странно поведение и привидно взаимно изключващи се свойства могат да са силно информативни за процесите в макронивото и да ни помогнат да ги обясним. Точно както криволичещите пътища на идентичността, споена с когницията, се оказват в регулаторна роля за кодовете на популярната култура и масовото общуване.

Ако искаме да останем разсъдливи, важно е да помним, че едновременно верни могат да са много гласове, както и това, че истинността често зависи от дозата и силата на твърдението. Съществуването на крайности е неизбежно, но за да бъде цялата картина функционална, важно е в терените на публична среща да може да настъпва уравновесяване, а не разкъсване на социалната тъкан и сегрегация.

И сега – линкове, защото въпреки че сме в ерата на Google, масовият вкус определя линковете като свещено задължение на автора:

Ако мислите, че вкарването на разказите за нужната традиция и спасението в консервативното по целенасочен начин в публичния дневен ред, е измислица, ето вижте повече. Такъв целенасочен натиск съществува.

Ако мислите, че случаите на заглушаване на психолози, притеснени от свръхдиагностика при трансджендър деца, са лъжа на консерваторите, вижте повече и за този вид идеологически натиск – той също е истински.

Ако някой прояви почти абсурдния интерес да научи повече за позицията на автора по други теми, все пак ето…. Така ще можете да прецените доколко доверието е оправдано: тема джендър и тема традиция.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *